Не знаех дали да му кажа, или не. Беше ми минала мисълта, че Уордли може да е записал на магнетофон разговора ни на брега. При умело редактиране би могло да излезе, че аз съм се предложил да поема извършването на убийството.
— Уордли беше убеден — казах, — че Пангборн е мъртъв, и беше любопитен да разбере защо е изчезнала Джесика. Все повтаряше, че сега щяло да му се наложи да участва пряко в сделката и че това щяло да покачи цената.
— Даде ли да се разбере къде би могла да бъде Пати Ларейн?
— Искаше от мен да се опитам да я открия.
— Какво ти предложи?
— Пари.
— Колко?
Защо трябваше да предпазвам Уордли? Колебаех се. Може би това беше рудиментарното семейно предубеждение да не разговаряш с ченгета? След това си спомних за сигналното устройство.
— Два милиона — казах.
— Повярва ли му?
— Не.
— Предложи ти да я убиеш ли?
— Да.
— Готов ли си да дадеш показания?
— Не.
— Защо?
— Не съм сигурен, че той говореше сериозно. Така или иначе, аз не приех. Както бях разбрал още в Тампа, когато се стигне до уговаряне на планирано убийство, аз се оказвам мокър фишек.
— Къде мога да намеря Уордли?
Усмихнах се.
— Защо не попиташ двамата си информатори?
— Кои?
— Онези от кафявия фургон.
Той кимна, сякаш аз бях направил добър ход в шахматна партия.
— Ще ти кажа това — отговори, — че те не знаят. Той само се среща на различни места с тях.
— Каква кола кара?
— Говори с тях по радиотелефона. След това се срещат. Просто отива пеш при тях. После пак пеш си тръгва.
— Вярваш ли я тази?
— Ами, не съм ги раздрусвал по-яко, за да им затракат зъбите.
— Защо?
— Ако свиваш перките на информаторите си, излиза ти лоша репутация. А освен това им вярвам. Уордли би постъпил точно така. Той иска хората да мислят, че е играч от голяма класа.
— Ти май не се стараеш особено да откриеш къде е Пати.
Той направи голямо и сложно шоу, за да демонстрира колко е спокоен. Взе фаса и го стисна, за да го угаси с палец, после го сви на малко хартиено топче, което мушна в устата си. Няма доказателства, говореше усмивката му.
— Не съм гладен — рече той. — Жена ти ще се появи цяла и невредима.
— Сигурен ли си? Защото аз не съм.
— Трябва да чакаме — отговори той.
Питах се колко от казаното от него беше лъжа и доколко дълбоки бяха лъжите му. Нищо не се излъчваше от него, само леко загатната пустота. Отпих пак от бърбъна. Не вървеше с марихуаната.
Той обаче изглежда харесваше съчетанието им. Извади нова цигара и я запали.
— Убийствата са отвратително нещо — каза. — Понякога ти се пада случай, който оставя неизлечими следи.
Нямах представа какво е решил да прави. Поех цигарата с марихуана, която ми предложи, смукнах малко и му я върнах.
— Имаше един случай — продължи той — с един приятен на вид ерген, който се запознаваше с някое случайно момиче и го водеше в мотел. Правел секс с нея, после я скланял да си разтвори краката и я снимал с „Полароид“. След това я убивал. А след това пак й правел снимки. Преди и след това. След което изчезваше и оставяше момичето в леглото. Знаеш ли как го хванаха? Събирал си снимките в албум. Майка му била обаче ревнива и все го дебнела, затова счупила закопчалката на албума. Когато видяла съдържанието, припаднала. След като се свестила, повикала органите на реда.
— Защо ми разправяш тази история?
— Защото тя ме възбужда. Аз съм служител на закона, а тя ме възбужда. У всеки добър психиатър има малко от психопата и човек не може да бъде добро ченге, без у него да ври котлето със скрити извратености. Теб възбужда ли те моята история?
— Ти не я разказа достатъчно добре.
— Ха-ха-ха-ха, един добър прокурор направо ще е щастлив, ако ти си застанал на банката на свидетелите.
— Искам вече да си тръгвам — рекох.
— Да те откарам ли с колата?
— Благодаря. Ще се прибера пеш.
— Не съм искал да те разстройвам.
— Не си ме разстроил.
— Трябва да ти го кажа. Оня тип с „Полароида“ ме интересува. Има нещо, до което той е много близо в основни линии.
— Сигурно — рекох.
— Сайонара — сбогува се Риджънси.
Вън, на улицата, аз пак се затресох целият. В по-голямата си част това се дължеше на облекчението. През последния час все едно че бях пипал с ръце всяка дума, която произнасях. Всички думи трябваше да бъдат наредени в дадено положение. Беше нормално да изпитам облекчение, че съм излязъл от кабинета му. Само че го ненавиждах за интелигентността му. Историята, която ми беше разказал, всъщност наистина ме беше възбудила. Бе погъделичкала нещо вътре в мен.