Какво съобщение се бе опитвал да предаде? Припомних си голите снимки, които бях правил на Маделин с „Полароида“ преди години и на Пати Ларейн не толкова отдавна. Бяха скрити някъде в кабинета ми като рибки, кълвящи подводна скала. Изпитвах презряното чувство, че ги владея, само при мисълта за тяхното съществуване. Беше също като че ли държах ключовете за някакви тъмници. Пак започнах да си задавам въпроса: аз ли бях кървавият главорез?
Не мога да ви опиша какво отвращение ме обзе в този миг. Почувствах се физически зле. Марихуаната усилваше спазмите в гърлото ми, докато те почти придобиваха мощността на оргазъм в конвулсиите си. По хранопровода ми нагоре се надигнаха жлъчна течност и бърбън, както и малкото остатъци храна в стомаха, и аз се наведох през една ограда и излях мъката си върху поляната на съседа. Можех да се надявам, че дъждът ще измие греха ми.
Да, бях като човек, полузатиснат от скала, който с невероятно усилие, въпреки болката, току-що е успял да освободи тялото си. И тогава скалната маса отново се срутва върху му.
Знаех защо бях повърнал. Трябваше да се върна пак при дупката. „О, не, прошепнах сам на себе си, тя е празна!“ Но не знаех дали е така. Някакво интуитивно чувство у мен, властно като Адския град, ми нареди да отида пак там. Щом убиецът, както се твърди, винаги се връща на местопрестъплението, тогава можеше да има захвърлено нещо да ми просветне — защото аз бях убеден, че единственият начин, по който можех да доказвам на себе си още една нощ, че не нося вина за кръвопролитието, беше да се върна. Ако не се върнех, значи бях виновен. Такава беше логиката и тя се налагаше толкова властно, че когато стигнах до вкъщи, единствената ми неотложна задача беше да взема ключовете на поршето. Започнах да се подготвям, както и преди, и мислено изминах пътя дотам: шосето, черния път, песъчливата алея с бабуните — видях предварително, че от дъжда ямите се бяха превърнали в локви, после пътечката, покрития с мъх камък до дупката. Видях дори, с помощта на въображението си, пластмасовата торбичка, която фенерчето ми бе открило. Дотук можех да стигна в мислите си. След като се бях подготвил, доколкото бях успял, вече бях решил да тръгна, когато кучето започна да лиже пръстите ми. За пръв път от четири дни насам то засвидетелстваше обичта си. Затова го взех със себе си. Дойдоха ми наум и практически съображения, когато кучето навря големия си език в дланта ми: определено можех да го използвам. Защото ако в дупката нямаше нищо, кой можеше да каже дали нещо не е заровено наблизо? Обонянието му можеше да ме отведе там.
И все пак ще си призная, че онази забравена воня на кучето така накара стомаха ми да се преобърне, че изпитах вторичен порив да не го вземам. Но то вече беше в колата, със сериозен вид, като войник, тръгнал за фронта, едро черно куче порода лабрадор. (Името му, между другото, беше Каскадьор и то бе удостоено с него, защото беше твърде тъпо да научи каквито и да било номера.)
Отправихме се на път. Кучето седеше до мен на седалката за пътника, с нос обърнат към прозореца, и двамата пътувахме все така сериозни. Едва когато вече бяхме по средата на пътя до разклона за Труро, се сетих за сигналното устройство. Мисълта, че продължавам да бъда следен, събуди гняв в мен. Отбих колата на банкета, спрях, свалих малката кутия и я оставих в плитката канавка до основата на километричния стълб. След това продължихме.
Не виждам нужда да описвам останалата част от пътуването. Карах все по-колебливо, както и предишните пъти, и колкото повече наближавах последната песъчлива отсечка от пътя, толкова по-често отпусках крака си от педала за газта, докато колата взе да спира, един път, втори път. Последният път беше в една локва и изпитах страх, така добре познат, като преминал наблизо призрак, че няма да мога повече да запаля. През колониалната епоха в една от просеките в гората тук се бе издигала бесилка и в ситния дъжд ми се привиждаше, че на всеки наведен клон се люлее човек. Не знам чий мозък беше повече помрачен от напрежението, на кучето или моят. То скимтеше непрекъснато с предсмъртни вопли, сякаш лапата му беше хваната в капан.
Вървях слепешката по пътеката с фенерче в ръка, мъглата бе толкова гъста, че имах чувството, че лицето ми е заляно с пяна. Кучето притискаше плешката си до бедрото ми, докато наближихме последните няколко метра до изкривеното борче джудже, след което то се втурна напред, а гласът му се извиси в някаква смесица от въодушевление и ужас, сякаш като нас, хората, и то можеше да изпитва необходимостта да се раздвоява дълбоко. В действителност гласът му никога не бе звучал така човешки както сега, когато от гърлото му излизаха тези вопли на задоволство и хрипове на паника. Наложи се да го възпра, иначе то щеше да остърже мъха от камъка върху дупката.