А когато отместих камъка, то нададе кратък стон. Беше също като звука, който аз бих издал, ако имах желание да погледна. След това повече не издържах. Фенерчето освети с лъча си черна, слизеста пластмасова торбичка, по която бяха полазили буболечки, и плувнал в собствената си пот, с ръце, които трепереха, сякаш призраците се допираха до тях, аз нахълтах в територията на дупката — такова чувство изпитвах! — пресегнах се и измъкнах торбичката. Бе по-тежка, отколкото предполагах. Ще ви спестя подробностите за това колко време ми отне да развържа възела, не се осмелих обаче да я разпоря, за да проникна вътре, като че ли ручейчетата на Адския град можеха да бликнат от скъсаното.
Възелът най-сетне се разплете. Вдигнах фенерчето и видях лицето на жена си. Все едно че бе гръмнал пистолет в плетеницата на хиляди нощи сън. Лицето на жена ми бе запазило изражение на ужас и изненада, в основата на врата се виждаше алена джунгла. Погледнах я веднъж, не бях в състояние да погледна втори път и затворих торбичката. В този миг разбрах, че имам душа. Усетих я как се преметна в сърцето ми, докато пръстите ми отново стягаха възела на торбичката.
Изправих се, готов да си тръгна, поклащайки се от крак на крак. Не знаех дали ще мога да се движа. Не можех да реша дали да я взема със себе си, или да я оставя да почива на това зловещо място. Бях загубил всякакъв контрол над волята си, но кучето спря да скимти, разшава се насам-натам и се опита да пъхне главата и плешките си в дупката, намуши се още малко, след което в един миг всичките му движения смениха посоката си и то се измъкна заднишком, като изтегли, захапало я в края, зелена пластмасова торбичка. Сега видях лицето на Джесика Понд. Не можех да я нарека Лоръл Оукуд.
Странно ли ще ви се стори, че взех двете глави и ги отнесох до колата? Държах по една торбичка във всяка ръка и ги положих в багажника, внимателно, за да не разместя странното останало було на смъртта — колко жалък саван е пластмасовата торбичка! Кучето вървеше редом с мен като опечален близък, а дърветата от двете страни на пътеката пазеха скръбно мълчание. Шумът при запалването на поршето прозвуча гръмко като експлозия под този покров.
Потеглихме. След като аз нямах представа какво правя, дали на вас ще ви се стори по-понятно това, че спрях да прибера сигналното устройство и че след като го направих, се появиха Студи и Нисън, за да ме нападнат?
По-късно, когато успях да разгадая мистерията, реших, че те сигурно са проследявали колата ми до момента, в който свалих апарата. После сигурно са поизчакали известно време. А след това сигурно са отишли с колата си до мястото, където са сметнали, че съм спрял, но са видели, че там няма нито кола, нито някаква къща, и само сигналите на устройството са ги измъчвали с празни надежди. Идвали някъде отстрани на шосето, но откъде точно, те не могли да определят. Затова спрели и зачакали.
Видях ги да приближават едва когато се изправих в канавката до километричния знак със сигналното устройство в ръка. Те вече се бяха насочили към мен, притичвайки. Помня, че си помислих, че искат да си вземат обратно онова, което бях откраднал от дупката — показателно е къде ми беше отишъл разумът. Може да се каже следното за лудостта: кръвта на човек преминава от един върховен миг към друг без никакъв страх. Смятам, като преценявам сега, че двамата бяха чак погрознели от гняв след всички изхабени нерви, докато бяха чакали да чуят сигналното си устройство цели тридесет шибани минути в дъжда. Така че бяха готови да ме пречукат, защото се бях отнесъл по такъв груб начин с фината им техника.
Двамата се нахвърлиха върху кучето и мен, Нисън държеше в ръката си нож, а Студи щанга за гуми. Животното и аз никога не сме се чувствали обвързани в онзи съюз между кучето и човека, който декларира, че са готови да умрат един за друг, но тогава то беше застанало до мен.
Не мога да определя и назова силата, която придойде у нас. Аз трябваше да браня главите на две русокоси жени в багажника на колата си. За тези глави, ако ме заловяха с тях, цената, която щях да платя, беше двеста години затвор — това ми даде сили да се бия. Безумието ми придаде допълнителна сила. Защото според екзалтираната ми умопобъркана логика аз пренасях двете скъпи за мен жени от скверния им гроб в друг, по-добър.