— Никога досега не съм те слушал да говориш толкова много. Нито веднъж през живота си.
— Това е, защото двамата с теб не се познаваме.
— Е, ти поне днес приличаш на непознат — казах аз. Истина беше. Едрата му глава вече не бе украсена с буйна коса, с бял цвят, подправен разкошно със слонова кост и кремаво. Сега той просто имаше едра плешива глава. Приличаше повече на пруски генерал, отколкото на прототип на ирландски барман.
— Искам да си поговоря с теб сега — каза той. — Може би постъпвам тъпо, но ме осени, когато бях на погребението на Франки Фрийлоуд: само Тим ми е останал.
Вях трогнат. Понякога минаваха месец-два, понякога половин година преди един от двама ни да се обади на другия. И все пак ми се бе струвало нормално. Винаги се бях надявал, че е така. Сега той го потвърди.
— Да — продължи Дъги, — днес сутринта станах рано, взех назаем колата на вдовицата и си повтарях през целия път дотук, че сега трябва да поговорим лице в лице. Не искам да умра, без ти да си разбрал колко те уважавам.
Бях смутен. И затова се хванах: за начина, по който той произнесе „колата на вдовицата“.
— Ти да си нямаш вземане-даване с жената на Фрийлоуд? — попитах го.
Рядко виждах баща си да изглежда така смутен.
— Напоследък не — отвърна той.
— Как си могъл? С жената на приятеля си?
— През последните десет години Франки се беше скапал от фиркане. Нито инструмента си можеше да намери, нито търпението.
— С жената на приятеля си? — Изсмях се подигравателно по адрес на семейната традиция. С писклив глас на тенор.
— Случвало се е веднъж-два пъти. Тя имаше нужда. Жест на милосърдие.
Смях се до сълзи.
— Питам се кой ли я гали сега — ликувах аз. Прекрасно беше собственият ти баща да присъства на собствения си помен. Внезапно ми се доплака.
— Прав си, момчето ми — каза той. — Надявам се и се моля Франки никога да не разбере. — Той се загледа за миг в стената. — Човек остарява и започва да усеща, че нещо не е наред. Чувстваш се като в сандък, а стените му постоянно се стесняват. Затова и правиш неща, които преди това не си правил.
— От колко време знаеш, че си болен?
— Откакто бях в болницата „Сейнт Винсънт“ преди четиридесет и пет години.
— Това е доста време, да имаш рак и да не ти проличи.
— Никой от докторите няма усет за тези работи — рече той. — Аз както виждам нещата, това представлява затворена верига на болестта с два прекъсвача.
— Какво искаш да кажеш?
— Две ужасни неща трябва да се случат преди тази гадост да започне да се развива. Първото освобождава спусъка. Второто го натиска. Аз четиридесет и пет години си ходя с освободен спусък.
— Защото не си успял да се оправиш от всички онези рани, които си получил?
— Не. Защото изгубих смелост.
— Ти? Какви ги говориш?
— Тим, тогава аз се спрях и усетих, че обувките ми са пълни с кръв, а пред мен беше болницата „Сейнт Винсънт“. Трябваше да продължа да преследвам онова копеле, което стреля. Но когато видях болницата, загубих самообладание.
— Дявол да го вземе, ти вече си го бил гонил цели шест пресечки!
— Не беше достатъчно. Аз съм скроен да нося много, така или иначе. Изпитанието беше, когато се спрях. Нямах кураж да продължа и да го заловя. Защото можех. Нещо в цялата схема можеше да го накара да се препъне. Аз не се опитах да пробвам късмета си. Вместо това спрях. Тогава чух в главата си съвсем ясно глас. Това е единственият случай, при който мога да твърдя, че господ или някаква висша сила говореше с мен. Гласът рече: „Ти вече губиш мощ. Това ти е истинското изпитание. Направи го“. Но аз влязох в болницата „Сейнт Винсънт“ и сграбчих дежурния за яката и точно в мига, в който налетях да бия тоя келеш с бяла престилка, усетих, че първият прекъсвач се включи на рак.
— Кое включи втория прекъсвач?