— Тим — рече, — помниш ли инструкцията на бармана?
На свой ред и аз кимнах. Когато бях започнал за пръв път работа като барман, той ми беше описал един часови график. „Синко, беше ми казал, запомни това. В Ню Йорк, по улиците, от дванадесет вечерта до един е времето на воайорите, от един до два на пожарите, от два до три на насилието и грабежите, от три до четири на побоищата в баровете, от четири до пет на самоубийствата и от пет до шест сутринта на автомобилните катастрофи.“ Бях го запомнил всичко това като написан на машина график. Беше се оказал полезен.
— Убийствата не са нещо специално — каза той сега.
— Аз не говоря за Ню Йорк — отвърнах му, — а за тук.
— Искаш да кажеш, че убийството в този град е необичайно събитие ли? — Виждах го как едва ли не преценява хладния и влажен въздух на Кейп Код в съпоставка с кръвта и парата при деянието. — Е, да де — продължи той, — добре, ще приема мисълта ти. — Общо взето не му беше много приятно. — Какво целиш с този разговор?
— Заплел съм се в съвпадения — казах аз.
— Ами според твоята логика на разсъждения, значи ти предстои нещо лошо — каза той.
— Не ми предстои, а е нещо повече.
Той предпочете да замълчи.
— Миналата седмица стана едно самоубийство — продължих аз, — макар че е възможно човекът да е убит. Мисля, че аз му отнех дамата онази вечер, когато това е станало. — И в следващия миг ми мина една невероятна мисъл: понеже баща ми имаше рак, каквото и да споделях с него, нямаше да навреди по никакъв начин на другите. Това може би беше едно от полезните свойства на неговия рак. Той можеше да поема информация като гроб, който няма да я върне обратно на никого. Дали баща ми сега не беше на страната на духовете, далече от всички нас?
— Имам да споделя и други неща — продължих. — Засега те не са достояние на всички, но две жени са били убити в този град през последната седмица.
— Господи! — възкликна той. Дори на него му дойде много да изслуша толкова нови неща. — И кой го е извършил?
— Не знам. Имам някои предположения, но не съм сигурен.
— Виждал ли си жертвите? Сигурен ли си, че твоите факти са верни?
Никак не исках да му отговоря. Ако не кажех нищо повече, все още можеше да се придържаме към предпоставката, че просто си пием заедно в кухнята: можехме да затрупаме посещението му с приспивни спомени за други пиянски криволици из неизследваните пространства на философията. Ала след следващата ми реплика, и двамата можехме да се окажем плувнали в пот и отрезвели на някой друг бряг.
Изглежда, че доста се бях забавил да му отговоря, та му се наложи да повтори въпроса си.
— Виждал ли си жертвите?
— Да — казах, — те са в избата.
— О, господи! — Чашата му беше празна. Забелязах как ръката му се пресегна за бутилката с бърбън и след това се дръпна. После той хвана чашата си и я захлупи. — Тим, ти ли го направи? — попита той.
— Не. — Не бях в състояние да оставя своята чаша. Изпих на една глътка остатъка. — Мисля, че не — добавих, — но не съм сигурен.
И така се започна всичко. Малко по малко, с една или друга подробност, аз му разказах, допълвайки се, за онова, което си спомнях, за всеки от дните след онази вечер, когато бях отишъл в „Алеята на вдовицата“, а когато бързо се изповядах (защото го чувствах като „изповед“), че Пати Ларейн е едната от мъртвите жени, баща ми издаде стон — такъв, какъвто човек изпуска, когато пада от някой прозорец, за да се набие върху кол.
И все пак не бих казал, че изглеждаше ужасно. Яркочервената руменина, която се бе разляла единствено по скулите му, като останалата част от лицето му бе останала бледа, сега се пренесе върху челото и брадичката. Така се създаде илюзия, че той не е толкова зле, колкото беше. Но аз мисля, че това не бе така. При цялото му отвращение от ченгетата той самият невероятно изглеждаше като ченге — началник на участък или старши следовател, такава роля начаса би му отредил всеки режисьор, който разпределя състава си — и ще не ще той през по-голямата част от живота си се виждаше принуден да играе тази роля. По отношение на силата на въпросите му не мога да не призная, че не беше никак лош като специалист по разпитите.
Най-сетне аз спрях да разказвам историята си (а междувременно в процеса на разказа ми сутринта премина в следобед, правихме си сандвичи, пийнахме бира). Накрая той каза:
— Има два въпроса, които ме възпират ясно да разбера тази работа. Единият е дали ти си невинен, или виновен. Трудно ми е да повярвам на първото, но пък ти си ми син. — Той замълча, начумери се и рече: — Исках да кажа, че ми е трудно да повярвам на второто, че си виновен.