Сложих си якето, излязох през предната врата и тръгнах надолу по Търговската улица в този безлюден, огрян от слънцето следобед, но не успях да се сдържа да остана на улицата дълго. Денят беше тих, смълчан като слънчевата светлина, която се спускаше на стълбове, набраздени с канелюри откъм сивите облаци над главата ми и аз знаех, че по плажната ивица ще видя играта на светлини и сенки. В мига, в който ясно чух как двигателят на нашия шестметров „Китоловец“ (моторницата на Пати) се запали, завих към един пуст плаж и излязох на пясъка, и да, във водата, след като бе оставил лодката с гребла на шварта, сам-самичък в пристанището, където не се забелязваше никой от бреговата охрана и само две рибарски гемии се приближаваха към градския кей, видях баща си, който беше насочил „Китоловеца“ в открито море, поех си въздух и се върнах, пристъпвайки по пясъка с измъчващите ме от болка крака.
След като пак си бях вкъщи и се чувствах учудващо освежен от разходката, реших, както беше предложил Дъги, да проведа телефонните разговори. Най-напред пробвах летището и ми провървя. Служителката от билетното гише ми беше приятелка по чашка и беше на смяна. Така че можах да я разпитам дали Джесика Понд или Лоръл Оукуд, както и Лони Пангборн са пристигали и заминавали от Провинстаун през последните няколко седмици. След няколко минути тя ми позвъни: Джесика Понд била пристигнала преди петнадесет дни със следобедния полет. Компанията й продала билет за отиване и връщане от Провинстаун през Бостън и Сан Франциско до Санта Барбара. Никой на име Пангборн не бил пристигал или заминавал. Обаче момичето си спомни, че е било на гишето сутринта, когато пасажерката Понд отпътувала, и че до летището я бил докарал шефът на полицията Риджънси.
— „Погрижете се добре за тази дама“, рече ми той — каза момичето.
— Двамата изглеждаха ли като стари приятели? — попитах.
— Тим, аз бях толкова махмурлия, че не ги погледнах. — Тя се позамисли малко. — Мисля, че имаше малко цуни-гуни на изпращане.
Е, това откриваше някои възможности. Щом Джесика Понд бе стояла тук сама една седмица, а след това си бе заминала за Санта Барбара и пак се бе върнала, въпросът можеше да се формулира: „Дали тя е работила за Уордли заедно с Пангборн, или е работила за себе си?“.
Обадих се на една от посредничките по недвижими имоти в града, която познавах най-добре. Тя обаче можа да ми даде само името на бостънския адвокат, който бе юридическият представител на имотите на Парамесидес. Доколкото знаела, въпросният имот не се продавал. Когато се обадих в кантората на адвоката, се представих като Лони Оукуд. Адвокатът дойде на телефона и аз казах:
— Господин Туейт, на майка ми, госпожа Оукуд, й се наложи да замине за Европа, за да уреди един неотложен въпрос, но тя ме помоли да се свържа с вас.
— О, радвам се, че се обадихте. През последните дни тук всички бяхме доста напрегнати. Майка ви трябваше да дойде с потвърден чек.
— Да, знам — казах.
— Добре. Предайте й да ми се обади. Аз съм леко обезпокоен, защото се налага цената да бъде коригирана и завишена. Или поне така ще стане, ако тя не ни се обади. Не мога да задържам положението повече, нали разбирате? Обещанието си е обещание, но ние трябва да получим чек от нея. И друг клиент ни направи оферта миналата седмица.
— Веднага ще се свържа с нея.
— Трябва. Винаги е така. Годините си вървят и едно имение не получава никакви приходи, само глоби и данъци. А след това внезапно всички го искат, и то в продължение на една седмица. — Той се изкашля.
— Господин Туейт, тя ще ви се обади.
— Надявам се. Прекрасна жена е майка ви.
— Ще й предам.
Побързах да затворя. Играех ролята на сина й, без почти нищо да знам за него, за да продължавам по-дълго да разговарям по телефона.
И все пак предположението ми бе намерило известно потвърждение. Лоръл Оукуд изглежда бе имала планове да придобие имота за себе си. Дали защото е искала да попречи на Уордли, а оттам и на Пати Ларейн?
Зададох си въпроса: „Какво би сторила Пати Ларейн на жена, която би предприела такава маневра?“.
„Би я убила“ — беше очевидният отговор, който ми дойде на ума.
В такъв случай, ако Пати Ларейн го беше направила и то с пистолет калибър 22 със заглушител, защо Риджънси бе обезглавил жертвата? За да остави най-лесната за разпознаване част от тялото й в моята плантация с марихуана ли? До такава степен ли ме бе ненавиждала Пати Ларейн, или пък това бе омразата на Риджънси?