Телефонът звънеше.
Реших, че е добра поличба, щом беше Маделин.
— Слава богу, че ти се обаждаш, скъпи — каза тя и започна да плаче.
Плътният й и дрезгав глас имаше модулации, с които да изразява онези бездни на скръб, които говорят за погубените години на любов и съдържат горещи клетви, че си се чукал в леглото с неподходящ човек. „О, миличък — успя да каже тя, — о, скъпи!“ — и пак започна. Все едно че слушах воплите на жена, която току-що е научила, че е станала вдовица.
— Скъпи — най-сетне каза тя, — мислех, че си мъртъв. Сърцето ми се вледени. — Тя пак се разрида. — Толкова се боях, че никой няма да вдигне телефона.
— Какво има?
— Тим, недей да излизаш. Заключи вратата.
Не можех да си спомня друг път да е плакала така ужасно като сега.
— Какво е станало? — с молба я попитах аз.
Тя бавно разказа всичко. Фразите й бяха накъсани. Думите й се прекъсваха от болка, страх, обида. Имаше мигове, когато не можех да разбера дали тя не е в състояние да продължи поради ужас или ярост.
Била намерила някакви снимки. Това най-сетне стана ясно. Нареждала изпраното бельо в чекмеджетата му и попаднала на заключена кутия, която не била виждала дотогава. Разярила се, че държи заключена кутия в спалнята им. Ако имал тайни работи, да ги бил скрил в избата! И затова разбила кутията.
Ужасът й се предаде и на мен. Чувах я как трепери на другия край на жицата.
— Маделин, недей така — казах, — говори ясно. Трябва да говориш ясно. Кой е на снимките?
— Пати Ларейн — отговори тя. — Пати Ларейн е на снимките. Гола. Гнусно е. — Тя започна да се задавя от думите си. — По-мръсни са от онези, които ти ми направи. Не знам дали ще мога да издържа. В мига, в който видях тези снимки, помислих, че ти си мъртъв.
— И аз ли съм на снимките?
— Не.
— Тогава защо ти мина такава мисъл?
Плачът й промени тона си. Напомняше на хленченето на малко момиченце, което е било хвърлено от коня си, и сега въпреки шока, безусловната паника и огромния си страх, смята, че трябва пак да се качи на коня. По този начин и Маделин се заставяше да види мислено снимките. След малко тя каза:
— Скъпи, аз отрязах главите на всичките до една.
— Трябва да се махнеш от тази къща — наредих й аз.
— Мисля, че той е решил да те убие.
— Маделин, махни се от къщата. Ти си в по-голяма опасност, отколкото аз.
— Искам да му запаля къщата — заяви тя. След това започна да се смее нервно. Това бе по-разстройващо, отколкото мъката й. — Но не мога. Защото може да запаля и къщите на съседите.
— Така ще стане.
— Но представи си физиономията му, когато пушкалата му се стопят.
— Слушай ме внимателно. Той има ли в колекцията си мачете?
— Няколко — отговори тя. — Също и саби. Само че използва ножици. — Тя пак започна да се смее нервно.
— Забелязваш ли да липсва някоя сабя?
— Не знам. Аз не обръщам внимание на колекцията му.
— Можеш ли да разпознаеш калибър 22?
— Това пистолет ли е?
— Да.
— Той има всякакви пистолети.
Не продължих да я разпитвам.
— Маделин, искам да дойдеш тук, при мен.
— Не знам дали мога да се помръдна. Разкъсах роклите, които той ми беше купувал. Сега съм се парализирала.
— Хей — рекох й, — разбира се, че можеш. Можеш да се раздвижиш.
— Не — отговори тя. — В момента изобщо не мога да се помръдна.
— Маделин, ако ти не дойдеш, аз ще дойда с колата да те взема.
— Недей — възрази тя. — Той има такъв разчет на времето си, че ще дойде и ще ни завари.
— Тогава стегни си куфарите и се качи на колата си.
— Не искам да шофирам — каза тя. — Цяла нощ не съм мигнала. Откакто ти идва тук, не съм спала.
— Защо?
— Защото те обичам — заяви тя.
— Добре — казах.
— Кое е добре?
— Мога да го разбера — казах.
— Естествено — каза тя. — И двете те обичаме. Не е толкова трудно за разбиране. — Реално достатъчно дълго се бе отърсвала от неволята си, за да успее да се позасмее весело. — Ти си зъл дух — заяви тя. — Само един зъл дух може да говори с такъв забавен тон при тези обстоятелства.