След това той ме изненада.
— Ти почувства ли нещо необичайно — попита ме той, — докато ме нямаше?
— Защо ме питаш?
— Нямах намерение да ти казвам — призна той, — но в момента, в който пуснах котвата, чух глас.
— Какво ти каза?
Той поклати глава.
— Какво чу?
— Чух, че ти си го направил.
— Вярваш ли на такива гласове?
— Предвид обстоятелствата — не. Но бих искал да чуя от теб да го кажеш.
— Не съм го направил — заявих. — Доколкото ми е известно, не съм го направил. Започвам да мисля обаче, че по някакъв начин нося отговорност за това, което става в ума на другите. — Когато видях, че той не може напълно да схване думите ми, казах: — То е като да замърсявам канала за връзка.
— Хич не ме е грижа, че си само наполовина ирландец — отвърна той. — Но определено си доста изроден в разсъдъка си, за да бъдеш изцяло ирландец.
— Давай, засипи ме с обиди — казах аз.
Той пак отпи от кафето си.
— Кажи ми за Грийн Чекията — рече.
— Не мога да ти следвам мисълта — отвърнах му.
Разговорът ни ставаше несигурен и разстроен като сън. Аз имах чувството, че съм се добрал до някаква неуловима истина, а той искаше да говорим за Грийн Чекията.
Но той наистина искаше.
— През цялото време — продължи той, — докато се връщах с моторницата, този Грийн Чекията не ми излизаше от главата. Имах чувството, че Пати ме кара да мисля за него. — Той замълча. — Като сантиментално копеле ли говоря за Пати?
— Може би си малко пийнал.
— Започнах яко да се напивам — заяви той — и ми е мъчно за нея. Викам си… Ти нали искаше да видиш колко съм груб в душата си?… Та, викам си, то и на едно дърто куче да му сложиш тежест и да го пуснеш на дъното, и за него ще ти е мъчно. Достатъчно груб ли ти се струвам?
— Ти го казваш.
— Гадно е. Но на мен ми е мъчно за нея. Дявол да го вземе, нали аз я погребах.
— Да, татко, ти го направи.
— Не ти стиска да го направиш. — Той млъкна. — Започвам да говоря безсмислици, нали?
— Че каква е ползата да си ирландец, ако не можеш спокойно да посрещнеш старческото изкуфяване?
Той избухна в смях.
— Обичам те! — извика.
— И аз те обичам.
— Разкажи ми за Чекията.
— А ти какво мислиш за него?
— Мисля, че е малко педал — заяви Дъги.
— Какви доказателства имаш?
Той сви рамене.
— Пати. Пати ми го каза в морето.
— Защо не подремнеш малко — предложих му. — Ще имаме нужда един от друг по-късно.
— А ти какво ще правиш?
— Мисля малко да се поослушам из града.
— Бъди нащрек — предупреди ме той.
— Ти си почини. Ако Риджънси дойде насам, говори любезно с него. Когато не те гледа, фрасни го по главата с лопатата и после го завържи.
— Много е лошо, че не говориш сериозно — каза баща ми.
— Дръж го на разстояние. Той сигурно може да се справи и с двама ни.
Разбирах какво си мисли баща ми, но той стисна здраво устни и не каза нищо.
— И да поспиш — пак му казах и излязох.
Бях го споменал сякаш между другото, но в действителност не бях далеч от това състояние. Невероятна възбуда ме бе обхванала още щом бях казал: „Нося отговорност за това, което става в ума на другите“. Осъзнах внезапно дълга си, че трябва да се кача в колата и да обиколя града. Този порив бе така властен, както силата, която ме бе обладала в пиянското ми състояние през онази нощ, когато се бях опитал да се изкатеря по колоната. Усетих в гърдите си същия страх, фин, почти изтънчен, като нюанса на най-деликатно чувство на гордост.