Джиджи Леванжи-Грейзър
Мъжеядката
На моя съпруг, мечта за мъжеядки.
1
Срещата
Господи, сватбата беше прекрасна! Какво от това, че булката със сияйна кожа и платиненоруса коса (заслугата за която беше на фризьора й — бивш гей и порнозвезда, понастоящем — женен, с бременна съпруга — амазонка) беше преспала с половината от гостите в даден момент от краткия си живот.
Впрочем животът на Клариса Алпърт не беше толкова кратък, колкото тя се опитваше да го представи. Твърдеше, че е на двайсет и осем, което беше изненада за всички, израснали с нея в не особено престижния Долен Бевърли Хилс (цената на едно бунгало там едва наскоро достигна половин милион). Всъщност Клариса беше на трийсет и една, но пред двайсет и седемте години и половина на бъдещия си съпруг (за мъжете и половин година е от значение) минаваше за двайсет и осем годишна. Дори собствената й майка — крехко миньонче от еврейски произход, страстна пушачка и анорексичка, объркана от непоколебимостта, с която дъщеря й повтаряше очевидната лъжа, беше склонна да повярва, че е дала живот на тази фурия едва преди двайсет и осем години.
Клариса беше хвърлила око на Аарон малко след като заряза Шон Пен.
С когото всъщност никога не беше излизала. Затова пък Аарон Мейсън, наследник на веригата универсални магазини „Мейсън“, боготвореше Шон. Той беше завършил филмовата академия и се изявяваше като прохождащ продуцент, нов за Холивуд и още незапознат с местните нрави.
Пътищата на Аарон и Клариса се пресякоха случайно. Тя го видя да излиза, накуцвайки, от своето „Бентли 2002“ на паркинга пред „Айви“. Винаги беше имала слабост към мъже с недъзи, а този, отгоре на всичко, караше любимия й луксозен автомобил, което окончателно наклони везните в негова полза.
Много пъти досега Клариса беше имала връзка с мъже с увреждания — например с продуцент, страдащ от дислексия, със сляп изпълнител на техно и с прикован към инвалидната количка сценарист, носител на наградата „Еми“. Трябваше да признае, че беше доста привързана към сценариста, с радост бършеше слюнката от лицето му, вълнуваше се от несръчните му ласки.
Но все пак той беше само сценарист. И то на телевизионни сериали. А Клариса беше едва на двайсет и осем (както настоятелно твърдеше) и не беше готова да се раздели с мечтата си за платинен пръстен от „Тифани“. Още не.
Недъгът на Аарон беше лекото накуцване. Клариса го проследи с поглед като тигрица, набелязала плячката си. След като слезе от морскосиньото бентли, той се отправи към една от външните маси на „Айви“, където вече го очакваше компанията му — трима позакръглени мъже, които подвикваха разни мръсотии в миниатюрните си клетъчни телефони.
Клариса прие накуцването му като знак на съдбата.
От тук нататък събитията се развиваха с шеметна бързина. Клариса следеше всеки ход на набелязаната плячка — от купоните на брега на Силвърлейк (известен с графитите си и с консумацията на „Екстази“) до златистото, залято от кока крайбрежие на Малибу. Щеше да помете Аарон като ураган, преди да е разбрал какво му се е случило. Той просто не знаеше с кого си има работа, въпреки че беше подочул нещо (както ще разберем по-късно), тъй като славата на Клариса се носеше по цялото Западно крайбрежие. Тя беше преспала без капка угризение с повечето мъже в Лос Анджелис. И така, Аарон се остави да бъде погълнат, здраво впримчен в мрежите на Клариса, без да подозира, че тя лъже най-безогледно — за възрастта си, за религията си (епископална — в кънтри клуба на „Бел Еър“, еврейска — в „Хит Крест“), за мъжете в живота си, за цвета на косата си, за пластичните си операции, за образованието си, за корекцията на носа на майка си, за детството си, за кризите и лечението им, за трите си аборта. Изобщо лъжеше по всяко време, по повод и без повод.
Също така, поне в началото, Аарон нямаше и представа, че Клариса е социопат, въпреки че в Ел Ей те се срещаха на всеки ъгъл — също като палмите и завистниците. Откъде можеше да знае това, след като в провинциална Джорджия, откъдето идваше, всичко е относително нормално, за разлика от Лос Анджелис, където социопатите са преобладаващата част от населението — повече са дори, отколкото във Вашингтон. И се радват на особена почит.
Клариса Алпърт беше типичен пример за това.
На 31 декември, в навечерието на Нова година, точно в 22:42 Клариса записа на една от луксозните салфетки в „Льо Домейн“: