Тя захапа една кифличка и насочи вниманието си към домакина (водещ нощно токшоу, с уши, големи като на слончето Дъмбо), който се беше впуснал в разпалена пледоария на тема „президента“ (Клариса тъкмо щеше да попита кой точно президент имаше предвид — филмовите студия бяха толкова много, но чу, че „републиканец“ на езика на ескимосите означава „особено опасен морски хищник“, и разбра, че ставаше въпрос за настоящия президент на Америка, по-точно на Съединените щати).
— Знам, че не си лекарка, скъпа — ухили се мъжът. — Ти си ловджийка. И ме простреля точно тук.
Тя се вгледа в него по-внимателно.
— Франки, това е момичето, за което ти разправях — смушка сътрапезника си той. — Огън момиче. Само я дръжте по-надалеч от огнестрелните оръжия…
Това беше Патладжанът — мъжът, когото Клариса случайно беше простреляла по време на лова на патици.
— А вие какво търсите тук? — попита го тя.
— Аз ли? Ние с Франки идваме всяка година. Той си пада по филмовите звезди.
Франки беше умалено копие на Патладжана, чак до очилата с метални рамки и грозната прическа. Той кимна утвърдително.
— Е, кой не си пада? — сви рамене Клариса.
— Как е Аарон?
— Много добре. Чудесно. — Тя прикри лявата си ръка, на която липсваше пръстенът.
— А приятелката ти Александра?
— А съпругата ти?
— Разведох се. Преди десет дена. — Той въздъхна, сякаш се чудеше дали да сподели нещо или да го премълчи. Най-после вдигна глава и погледна Клариса. Очевидно беше взел решение.
— Мислех си, че… би могла да ми дадеш телефона на Александра. Тя е… интересно момиче. Ще ми се пак да я видя, докато съм тук. Между другото, отседнал съм в „Четирите сезона“. Много съм доволен от обслужването, макар че цените са малко височки — палачинки за двайсет и пет долара, какво ще кажете за това? А къде всъщност е Аарон? Видях го преди малко — трябва да е тук някъде, нали?
Клариса изведнъж пребледня.
— Какво ти е? Да не ти прилоша?
— Бебето рита.
Той я погледна удивено.
— Не думай… Моите поздравления! Казах си аз, че си позагладила косъма, а то… Къде се губи Аарон? Нямам търпение да го поздравя.
В отчаянието си Клариса обърна чашата си с минерална вода и посочи към подиума:
— О! Я вижте кой е там! Шаная Туейн!
Франки се извърна така рязко, че чуха как изпука вратът му.
След вечерята (сьомга, зеленчуци, шоколадов десерт и плодова супа) домакинът на търга прочете имената на победителите в наддаването, прекъсван от радостни възклицания и смях. (Смехът на богатите не беше като на другите хора, установи Клариса — сдържан, премерен, той идваше някъде от горната част на тялото. И звукът му беше много специфичен.)
Най-после дойде ред на акварела. Домакинът не оценяваше картината особено високо и подхвърли:
— За моя изненада се намират хора, готови да платят и за това… Въпреки че според мен петгодишният ми син би се справил не по-лошо. И така…
Клариса затаи дъх. Пулсът й се учести.
— … Акварелът „Лодка по здрач“ отива при… Аарон Мейсън!
Патладжанът се извърна към нея и извика:
— Ти спечели, момиче! Честито!
После се обърна към домакина:
— Насам, насам! Дамата е тук!
Всички на нейната маса заръкопляскаха и поздравяваха Клариса с потупвания по рамото. Включително и шейсетгодишната дама от дясната й страна, вдовица на филмова звезда от шейсетте, която едва ли се беше докосвала до друго човешко същество поне от двайсет години.
— „Покипси“… Объркан съм. Но какво пък? Всеки си има вкус. На спечелилия — честито! — Домакинът успя да изтръгне поредната доза смях от аудиторията.
— Хей, Аарон! — провикна се Патладжанът. — Ти спечели, момче!
— Мамка му! — чу Клариса някъде зад гърба си глас. — Спечелих и още как!
Тя се извърна и видя млад мъж (значително по-дребен от Аарон и на всичко отгоре — рус и порядъчно пийнал) да приближава към тяхната маса. От лявата страна на Клариса имаше две свободни места.
— Това би трябвало да е мястото ми… — Той се наведе и вдигна от пода картичката с името си. — Точно така. Идвай, бебчо.
Новият „Аарон Мейсън“ беше в компанията на кикотеща се блондинка, която очевидно добре се забавляваше.