От два дни Псевдо-Аарон си блъскаше главата над сценария, който беше като съшит с бели конци, и като знаеше, че студиото е платило за този боклук седемцифрена сума, му идеше да вие.
Разтърка зачервените си очи. Пред него лежаха изпъстрените с корекции страници — беше стигнал едва до шестнайсетата.
Имаше чувството, че ушите му пищят. Не, това беше телефонът.
— Здравей, човече! Как я караш? — Обаждаше се Аарон Мейсън. Истинският Аарон.
Сто на сто беше пиян. Или дрогиран. Или и двете.
— Пристигнах в града, братле! Купонът започва.
Псевдо-Аарон чак се задъха.
— Какво?! Какво търсиш тук?! Нали се бяхме разбрали?!
— Е, не се сърди, братле. Исках и аз малко да се позабавлявам. — Звучно оригване прекъсна потока на мислите му.
Псевдо-Аарон се почеса по главата, която вече заплашваше да се пръсне. Това обаждане беше последната капка, препълнила чашата. Точно сега ли, когато беше потънал до гуша в работа (черна, неблагодарна, но увличаща и обсебваща го изцяло), Клариса трябваше да реши да се махне от живота му, а двойникът му (тоест истинският Аарон) да се появи?!
Имаше нужда от малко време, за да помисли.
— Слушай, какво ще кажеш да се видим утре на закуска? Да речем… в „Ермитажа“.
От Клариса знаеше, че „Ермитажът“ е доста приятно, дискретно местенце. Освен това там имаха опит с клиенти, „направили главата“, и състоянието на Аарон нямаше да ги стресне.
— Какво значи „да се видим на закуска“? Много добре знаеш, че изобщо не закусвам.
— Добре, само, моля ти се, покрий се някъде. Имахме уговорка — ще прецакаш всичко… Утре сутрин ще говорим.
Но Аарон вече беше затворил и Псевдо-Аарон остана сам — със сценария, който беше пълна катастрофа, и с живота си, който също отиваше натам… Той затвори очи. Искаше му се да може да поговори с някого, но много добре знаеше, че не би могъл да се довери нито на Макси Рийз, нито на някой от новите си познати от филмовия свят. В мига, в който им разкриеше истината за себе си, той щеше да се превърне в persona non grata, в бита карта.
Искаше му се да може да се обади на единствения човек на света, на когото цялата тази каша би се сторила забавна (след като го разкъсаше като разгневена валкирия) — Клариса. Но тя едва ли би искала да говори с него, още повече, че всъщност се омъжи за него, защото го мислеше за друг. А и бебето, което носеше, независимо от уверенията на Джен, най-вероятно не беше негово.
Всичко това обаче не променяше факта, че Клариса му липсваше.
Най-после, изтощен, потъна в неспокоен сън на стария червен диван на Клариса, заобиколен от плюшените играчки. Тяхната успокояваща мекота този път не му беше достатъчна — жадуваше за друг вид топлина.
Извънредното заседание на Съзвездието се проведе в дома на майката на Клариса (меню: шоколадени десерти „Туикс“ и бурканче фъстъчено масло).
— Дали да не го застрелям?
Това не прозвуча като въпрос.
— Варварски акт. Грозно и неестетично. — Така смяташе Джен.
— Нямаш пистолет — отбеляза Поло. Говореше носово — синусите й бяха запушени.
— Аз имам — каза Грейви.
Останалите я изгледаха.
— Или да се обадя в полицията?
— С какво обвинение? Че се е представил за някой друг? Всички го правим.
Това, разбира се, отново беше Джен.
— Използвал е фалшива самоличност. Би могъл да е някой… сериен убиец. — Поло беше по-безкомпромисна.
— Друг път. Няма такава харизма — възрази Грейви.
— Съжалявам, но не мога да се съглася. Определено смятам, че има харизма.
Момичетата изгледаха Клариса доста учудено.
— Вижте, това, че искам да го видя мъртъв, не означава, че го мразя — уточни тя. — Освен това е баща на бебето.
— Не е зле да му го кажеш. Той смята, че бебето е на Саймън — каза Джен.
— А ти откъде знаеш какво смята той? — попита Грейви.