— Ще играем тай чи…
— Аха, да, онази китайска гимнастика. — Клариса бавно вдигна ръце във въздуха и описа кръг. Беше допуснала дребна географска неточност в определението, но какво от това?
Майка й все пак се престраши да си боцне от салатата. Дъвчеше една хапка точно двайсет и четири пъти, което беше добър признак. Клариса беше установила закономерност — ако гълташе по-бързо, майка й беше неспокойна, а ако дъвчеше по-дълго от обикновено, значи дълбоко се беше замислила.
— Значи, ще ми помогнеш?
— А ти кога ще ме запознаеш с твоя избраник?
„Избраник“ прозвуча като „избрааник“. Майка й имаше специфичен провлачен изговор, от който Клариса понякога настръхваше и имаше желание да забие вилицата си в кльощавото й птиче гърло.
— О, мамо… — Понякога майка й схващаше по-бавно дори от малкото кученце, което Клариса имаше преди години. Малкото глупаче скочи след една тенис топка от прозореца на стария им мерцедес.
Клариса беше изхвърлила топката в пристъп на ярост точно когато минаваха по булевард „Олимпик“ и от всички страни хвърчаха автомобили. Откъде можеше да знае, че Адолфо ще я последва? Мина доста време, докато успя да преодолее чувството за вина с помощта на терапевта Маноло. Тогава беше излязла от кожата си, а трябваше да се сърди само на себе си, че беше пропуснала часа си при Анастасия, всепризнатата кралица на веждите в Бевърли Хилс.
— Има време. Самата аз се запознах с него съвсем скоро — избъбри Клариса между хапките.
Следващата стъпка беше да накара Аарон да й се обади. И Клариса насочи усилията си в тази насока. Не се искаше кой знае какво — само да спретне едно страхотно парти за Всеки-Който-Наистина-Е-Някой. И да не кани Аарон.
Планът проработи безотказно.
Още не беше прозвънила всички от списъка, когато спешно я потърси Макси Рийз, косматия агент, по прякор „Саскуоч“.
— Клариса Алпърт? — прозвуча в слушалката почти момчешкият глас на секретаря му.
— На телефона.
— Свързвам ви с Макси Рийз.
— Клариса…
— Макси? — Клариса сподави тържествуващата нотка в гласа си, потупа се мислено по рамото и си обеща една голяма мелба в „Мортсен“.
— Разбрах, че устройваш голям купон…
— Има нещо такова.
— Къде остана старото приятелство?
— Тъкмо смятах да ти се обадя. Разбира се, че си поканен!
— А мога ли да доведа някого?
— Само ако е топмодел или актриса. Без грозни момичета, освен ако не са известни или преуспели, или биха могли по някакъв начин да подпомогнат кариерата ми.
— Ти и кариера?!
— Защо не?
— Става въпрос за Аарон Мейсън.
— За кого? — Устата й се разтегли в такава широка усмивка, че още малко и щеше да се сцепи.
— Оня ден, когато се видяхме в ресторанта, бях с него. Провинциално момче, абсолютен новак в бранша, но има пари.
Абсолютен новак… Хм.
— А, да… Май се сещам. — Успя да прозвучи почти отегчено.
— Значи, мога да го доведа, нали?
— Щом толкова държиш — прозя се Клариса. — Стори ми се малко… странен.
— Май не ти е харесал особено?
— Беше с каубойски ботуши.
— Хайде, хайде, трябва да си по-снизходителна към него. Казах ти, че не е тукашен. Иска ми се да го поразведа наоколо, да го запозная с местните нрави, да го срещна с някои хора…
— Интересуват те парите му, кажи си направо.
— Не. Всъщност може би. Донякъде. Може да се окаже полезен. Човек никога не знае.
— Ами, добре тогава. Доведи каубоя. Но го предупреди, че няма да участва в родео. Може да си изглади ризата.
Макси изсумтя, а Клариса счете разговора за приключен. Не беше на себе си от щастие и нададе такъв възторжен възглас, че подплаши котката (персийска с едно синьо и едно зелено око), която дремеше на дивана. Глупавото животно свърши естествените си нужди на мраморния под и в хола се размириса на развалени яйца. Клариса се закани за кой ли път да я занесе в приюта. И бездруго не обичаше котки. Беше си взела тази само защото много подхождаше на червения плюшен диван и придаваше изисканост на интериора (холът й ставаше като от корицата на списание „Марта Стюарт“.)