— Да ти го начукат с духов инструмент, иди да ми донесеш нещо за пиене.
— Веднага, принцесо.
Тони беше приятелче, Клариса винаги беше хранила симпатии към него (включително и за това, че я наричаше „принцесо“ и никога не беше правил дори намек за истинската й възраст. Може би защото така щеше да разкрие и своята, а той все още успешно минаваше за „момчето чудо“.) Всеки път, когато се появеше в обществото, той се радваше на неотслабващ интерес и внимание. И тази вечер почитателките (и почитателите) го следваха по петите.
— Не разбирам защо го няма още?! — Клариса започваше да губи търпение.
Тони Би сви рамене.
— Момчето от хоризонта на „Варайъти“ ли? Щом досега го няма, може изобщо да не се появи.
— Изключено. Знам, че проявява интерес.
— Със сигурност. Той е единственият мъж в града, с когото още не си спала. Никой не обича да се чувства пренебрегнат.
Диджеят беше надул музиката до дупка и подът вибрираше. Групичка момичета предизвикателно се полюшваха на педя разстояние от тях.
— Да не си отворил и детски център? — не се сдържа Клариса. Възрастовата граница на купона беше паднала застрашително, което я караше да се замисля: а) за годините си, б) за килограмите си, в) за това, че още не е омъжена, и г) за това, че пак е гладна. — Не им ли е време вече да са в леглото?
Но вниманието на Тони беше насочено към позлатените мускули на бодибилдъра, доведен от него специално, за да краси с присъствието си купона.
— Ехо, тук ли си?
— Извинявай… бях се загледал. Охо… я виж кого е довял вятърът. Късче от твоето дивно минало.
Клариса проследи погледа му. На купона току-що се беше появил Саймън Ингланд под ръка с ослепителна блондинка. Клариса веднага забеляза перфектната й кожа. На огромния телевизионен екран се беше появил един от членовете на „Мотли Крю“ и тълпата нададе възторжени възгласи.
— Саймън?! — простена Клариса. — Какво, по дяволите, търси той тук?!
— Аз го поканих — спокойно отвърна Тони Би и отпи от розовия коктейл с шампанско. — Няма ли тръпка, не става купон. Освен това той винаги ми е допадал. Последната година в гимназията за малко не влязохме в хомосексуални взаимоотношения. Ей толкова ни оставаше — той показа двата си приближени един до друг пръста. Клариса не можа да не се възхити на безупречния му маникюр.
— Как можа?! — изсъска тя. — Не помисли ли за последствията?!
— Ти не би ми сторила нищо лошо.
— Знам. Там е бедата.
Присъствието на Саймън й беше дошло в повече. Започваше да я обзема паника.
— Тони, кажи бързо, как изглеждам?
— Великолепно, в стил „Бардо“ от петдесет и шеста.
— Значи, стара.
— Съвсем не, chica. Значи „muy Barbarella“.
— Клариса?
Гласът от дълбините на миналото я накара да се закове на място.
— Саймън.
Погледите им се срещнаха. Дявол да го вземе, изглеждаше по-страхотно от всякога, изтупан от глава до пети, по-точно до върховете на обувките „Прада“, от есенната модна колекция, шоколаденокафяви. Смел, почти безразсъден избор, който само някой от неговата класа можеше да си позволи. Останалите мъже предпочитаха класическото черно.
Ризата му също беше последен модел — „Армани“, разбира се. Но, виж, коремчето му като че ли се беше поотпуснало, забеляза Клариса с капка злорадство. Прегърна Саймън — длъжна беше да се увери. Да, определено беше наддал някой и друг килограм. И му беше известно, че тя е забелязала — не я познаваше от вчера.
Но дори тези няколко допълнителни сантиметра на талията само подсилваха чара му. Те му придаваха необходимата доза уязвимост, способна да разтопи сърцето на една жена.
— Изглеждаш очарователно. — Гласът му беше все така дълбок, с подчертано английски акцент.
Онова, което преди петнайсет години го открояваше от останалите (заедно с дефекта му — Саймън страдаше от дислексия), сега й се стори съзнателно търсен ефект. Който въпреки това й въздействаше.
Клариса най-после удостои с внимание и блондинката, като й отправи най-лъчезарната си усмивка.
— Това е Пенелопи — представи дамата си Саймън.
— Много ми е приятно — Клариса стисна тъничката, хладна като змиорка ръка, покрита с пръстени и татуировки. — Ще пиете ли нещо?