— Добре тогава — кимна Аарон. — Да сменим темата.
Клариса отпи от „Раз Оргаз“ номер три (коктейл от водка и малинов ликьор, който съдържаше точно 224 калории) и тъжно промълви:
— Да… крайно време е да се опитам да забравя за Шон.
— Колко време излизахте?
Клариса се усмихна.
— Не е там въпросът… Всичко беше толкова… как беше думата?
— Мимолетно? — Ах, тези трапчинки.
— Не, глупчо. Интензивно.
— Разбирам… — Усмивката му изведнъж угасна. — Не знам дали бих могъл да се меря с него. В смисъл, че съм посвоему очарователен — кой би устоял на мъж с много пари и дефект при ходене, но как бих могъл да се меря с проклетия Шон? Той е… друга категория. — Аарон поклати глава и се обърна към минаващия келнер. — Моля, още едно питие.
За момент в сепарето, където толкова други двойки преди тях бяха разменяли истини и лъжи, се възцари мълчание. Най-после Аарон изведнъж попита:
— Клариса?
— Да?
— Случайно да си еврейка?
— Зависи от случая — уклончиво отговори тя.
— Майка ми е еврейка.
— О, така ли? Аз също имам еврейска кръв в жилите си — оживи се тя. — Аарон, какво ще кажеш да забравим за Шон и изобщо за миналото и да започнем на чисто? Само ти и аз, тук и сега.
— Да забравим миналото? — въздъхна Аарон. — Клариса, за твоето минало се носят легенди.
— Аарон, погледни ме в очите — настойчиво каза тя.
Той примижа.
— Знаеш ли, че имаш луди очи?
— Наследствено е — сви рамене Клариса. — И майка ми има луди очи.
— Значи всичко си идва на мястото. Ще ми разкажеш ли нещо повече за майка си?
— Тя почина — изтърси Клариса и се опита незабелязано да кръстоса пръстите на краката си, което доста я затрудни заради каишките на сандалите „Гучи“. Тя тихо изохка. Аарон я погледна съчувствено.
— Съжалявам…
— Преди двайсет години — добави тя.
— Била си съвсем малка…
— Да пийнем за новото начало — вдигна чашата си Клариса.
— За новото начало? Защо всички казват „новото начало“? Не може ли да е просто „началото“?
— Аарон…
— Добре, добре. Наздраве. За нашето начало.
Чашите звъннаха и по нейната се проточи тънка розова струйка, която… о, ужас, попи в кашмирения пуловер на Лоро Пиано, взет от Клариса на заем специално за случая. Което означаваше, че трябваше да го плати.
Тя направи усилие да се усмихне на несръчния жест на кавалера си.
Погледите им отново се срещнаха. Очите на Клариса пробягаха по физическите атрибути на Аарон като пръсти на пианист по клавишите на роял „Стейнуей“ — вълниста коса, мъжествена челюст, широки рамене, стегнат корем, страхотен задник, напълно задоволителен ръст. Никакви видими дефекти (освен лекото накуцване). Ако беше късокрак, веднага щеше да го отхвърли като неблагонадежден. Ненавиждаше късокраки мъже.
Самата мисъл я накара да потръпне.
— Какво има? Дъхът ми ли? Рано сутрин е още по-ужасен. Особено след купон.
Каза го с нарочно преправен в стил „Граучо Маркс“ глас, като комично мърдаше вежди.
— Не, не, за миг си представих късокрак студент стоматолог.
— Разбирам… — разсмя се Аарон.
Харесваше смеха му — не беше гръмогласен, но беше открит и волен, смях от все сърце.
Той леко прокара пръст надолу по ръката й.
— Харесва ми смехът ти — каза Клариса.
— Слава богу, защото ти си много забавна.
— Така ли? Забавна или комична?
— Забавна. Същинска Люсил Бел…
Досега не беше гледала на себе си от този ъгъл. Беше пряма и казваше каквото й дойдеше на езика, често без много да му мисли и толкова.
Келнерът, който отново мина покрай тях, вече ги гледаше изпод вежди. Бяха прекарали в ресторанта повече от час, без да поръчат нищо за ядене.
— Дали да не хапнем нещо? — предложи Аарон.
— О, аз съм на течна диета — небрежно отвърна Клариса. — След третото питие изобщо забравям за храната. Както и някои други неща — например шофирането или къде съм си оставила дрехите.