— Нали не си му се сторила твърде достъпна?
— Искали питане?!
— Отказа ли му поне веднъж да излезеш с него?
— Е, не, но…
Грейви подсвирна.
— А поне спомена ли небрежно и други мъже, които се интересуват от тебе?
— Естествено.
— Кого по-точно?
— Шон Пен.
— Че той не беше ли женен? — попита наивно Джени. — Изглеждат хубава двойка.
Клариса поклати глава. Така нямаше да стигнат доникъде. Реши да премълчи инцидента с повръщането, но я човъркаше мисълта дали това не беше намалило шансовете й да стане госпожа Мейсън.
— Необходима ти е идентичност — заяви Грейви. — Нещо, което да те отделя от тълпата.
— Той твърди, че съм забавна…
— Мъжете не харесват забавни жени. Ако харесваха, най-добрият ми приятел нямаше да е с три скорости и адаптер.
— Би могла да… се занимаваш с някаква наука — плахо подхвърли Джени.
— На Аарон това, че съм забавна, му харесва.
— Този мъж е извратен. Помни ми думата.
— Просто бъди каквато си — намеси се Поло. — Бъди самата себе си — това е най-добрата политика.
— Благодаря ти, Поло — натъртено каза Клариса. — Да знаеш само колко ми помогна.
На следващата сутрин Клариса и Аарон закусваха заедно и се наслаждаваха на гледката на полуострова. Аарон й се беше обадил рано-рано (преди десет) и беше настоял да я изведе, за да й се реваншира за вчерашното злополучно преживяване. Освен това я успокои, че си е обул старите маратонки. За всеки случай.
Клариса предложи да закусят на полуострова (стара местна традиция, превърната в ритуал, също както флирта по баровете след седем вечерта). Тук можеше да срещнеш интересни хора. Ето например на отсрещната маса един агент, чистичък и изтупан, с лъщящо теме, хвалеше някакъв начинаещ сценарист, който изглеждаше много притеснен. Недалеч от тях беше седнал и един филмов магнат, напълнял и доста поостарял, но с превъзходен тен. Той нещо се беше разгорещил — вероятно разказваше „подвизите си“ и всяка втора дума му беше „шибан боклук“.
Келнерите се плъзгаха наоколо, услужливи и вездесъщи, с плахата надежда, че някой ден някой ще ги заговори и ще поиска да прочете сценария, който са написали.
За страничния наблюдател Аарон и Клариса бяха класическата двойка влюбени — гледаха се, докосваха се, бързаха да довършат изречението на другия. Личеше си, че са заедно отскоро, толкова отскоро, че росата още не беше изсъхнала по тях.
Но докато Клариса отмяташе косата от лицето на Аарон и се оглеждаше в очите му (с цвят на лешник), една особено важна мисъл не й даваше мира — дали не беше дошъл моментът да бъде максимално директна и откровена с Аарон. В края на краищата той го заслужаваше — вечерта след проклетия мач прекара часове до леглото на Клариса и окуражително държеше ръката й, след като тя беше изповръщала червата си. Впрочем случилото се си имаше и своята добра страна — хранителното натравяне си е истински дар божи за някой, който има нужда от диета.
— Къде би искал да прекараме медения си месец? — попита тя, след като най-после вдигна поглед от листа с менюто. (Благодарение на непредвиденото прочистване на организма й за нея днес нямаше забранени храни и беше решила да си похапне здравата.)
— Във Владивосток.
— Интересен избор…
— Никога ли не ти се е искало да попаднеш на място встрани от отъпканите пътеки? Да изпиташ тръпката на неизвестността?
Клариса го изгледа.
— Например източно от Ла Бриа? — Имаше предвид район в покрайнините на Лос Анджелис, където имаше предимно заложни къщи и магазини за армейска екипировка. — Аарон. Важно е. Трябва да планирам сватбеното ни пътешествие. Кажи едно романтично място, където би искал да отидем.
Най-после той се разсмя.
— Предупредиха ме, че ти хрумват разни… откачени идеи.
— Аарон. Говоря напълно сериозно.
— Но спомена нещо за „нашия меден месец“, ако добре съм чул.
— Точно така. Зададох ти съвсем простичък въпрос. Не е необходимо да усложняваш нещата.
— Нищо подобно. Това беше въпрос уловка.