Тя грабна лист хартия, седна на студения под и започна да прави списък:
1) Пожар. Да се изгори къщата на Сузи до основи. Кибрит. Запалителна течност. Голяма хамалогия.
2) Автомобилна злополука. Да се повредят спирачките на автомобила на Сузи. (Трябваше обаче да проучи как.)
3) Обесване. Да се застави Сузи да се покатери на стола, да нахлузи сама примката на шията си и после да скочи.
При тази мисъл за момент изпита мрачно задоволство, но като цяло нито една от идеите не й допадаше особено. Би следвало да е по-изобретателна. Може би беше изпаднала в творческа криза?
Тя въздъхна и излезе от банята, но не преди да изхвърли листа в кошчето. Ако беше научила нещо от „Клуба на милионерите“ (изгледан хиляди пъти), то беше следното: унищожавай всяко писмено веществено доказателство, че си планирал нечия смърт.
Запали три свещи с аромат на пачули (които според нейния терапевт имаха успокояващ, пречистващ ефект), седна с кръстосани крака, сложи ръце на коленете си, затвори очи и зачака.
Клариса се беше научила да медитира под давление на майка си — закоравялата пушачка, ориентирана към здравословен начин на живот. Беше се присъединила към групата от пет-шест жени (всички с достатъчно стабилни приходи, за да могат да отделят време и за „духовното“). От нея се искаше да повтаря някакви мантри и да наизусти текста на молитвата, с която започваше и завършваше медитацията. (Клариса така и не си направи този труд.) Учителят й (по-право „духовният й водач“) приличаше на домат в лицето и на цирков тюлен в усърдието си. Той не беше особено доволен от Клариса, която проспа (в пълния смисъл на думата) сеанса.
Медитацията (както повечето неща, които изискваха усилия и постоянство) просто не беше за нея.
И все пак понякога Клариса изпитваше потребност да се гмурне по-надълбоко в себе си (отвъд цялата показна недосегаемост, отвъд старите болки, страхове и обиди — отвъд тийнейджърския бунт, детските разочарования и стреса при раждането) — до някакво много скрито кътче, където преструвките са излишни и лъжите не са необходими, защото никой не се опитва да те съди, нито да те манипулира.
Дори на самата нея не й беше лесно да проникне чак дотам.
А когато направеше опит, всевъзможни въпроси, които обикновено си лежаха кротко в дълбините на подсъзнанието й, започваха да надигат немирните си, рошави главички. Клариса знаеше, че не бива да обръща внимание на този „хаотичен брътвеж“, а да повтаря мантрата си, за да не се разконцентрира, но любопитството й надделяваше и въпросите започваха да се блъскат един през друг, надпреварваха се да им обърне внимание. „Защо мъжете нямат целулит?“, „Кога най-после ще измислят сигурен начин за перманентно обезкосмяване?“, „Още ли е влюбена в Саймън Ингланд?“
Замисли се за взаимоотношенията си със Саймън. Ясно си спомняше мига, в който за първи път го видя. Беше през последната година в гимназията. Саймън идваше от Лондон и трябваше да свиква не само с новото училище, но и с една съвсем различна култура (Културата на Бевърли Хилс). Клариса и приятелките й го кръстиха Саймън Ингланд още щом чуха акцента му — тя така и не си спомняше истинската му фамилия. Саймън имаше свой стил на обличане, който рязко го отличаваше от тълпата. Той идваше на училище с костюм — носеше скъпи кашмирени костюми, наследени от баща му — експерт по международно право. Два от костюмите („Хюго Бос“ на тънички райета и сребрист син „Армани“) беше купил със собствени средства, спечелени като диджей на партита и нощни купони. А един от костюмите — бял, от мек ленен плат („Аби Роуд“, 1972) стана причина Клариса да си определи среща с него — тя просто не можа да му устои.
Саймън беше човекът, който можеше да носи копринено шалче, без да изглежда смешен. Той притежаваше забележителна колекция от старовремски бастунчета в стил „денди“.
А при по-специални случаи носеше пелерина.
Още на шестнайсет Саймън вече имаше стил.
Клариса въздъхна.
Чудеше се дали някой ден ще може да обикне Аарон, бъдещия баща на децата й, така както беше обичала Саймън. И така както не беше обичала никого друг след него от деня, в който той й обърна гръб с думите, че не са създадени един за друг. Онова, което Клариса — кралицата и фаворитката, разбра в онзи миг, беше, че не е създадена, за да бъде обичана.
Терапевтката Маноло й беше казала, че всички проблеми във взаимоотношенията й с мъжете се коренят в нарушената връзка с баща й.