— Благодаря ти, че дойде, мамо! — втурна се насреща й Клариса.
— Правя го само заради теб. Него не искам дори да го виждам. Мразя го! — Майка й пъргаво изскочи от колата.
Оранжевата плисирана поличка се завъртя около краката й. Клариса въздъхна.
— Толкова си хубава… Използвай да му натриеш носа.
— Можеш да не се съмняваш в майка си. Но ще ми кажеш ли все пак за какво е всичко това?
— Имай малко търпение… А, ето го и Теди!
Спирачките на едноместния седан рязко изскърцаха и Теди се спусна към тях, сякаш по петите го гонеше гърмяща змия. От него се излъчваше енергия в излишък. Баща й се беше превърнал в един от онези застаряващи мъже, които демонстрират младежки ентусиазъм при повод и без повод, сякаш отправят предизвикателство към света. („Хей, вижте ме — още ме бива! Има ли някой, който да го оспори?!“)
— Едуард — сдържано поздрави майка й.
— Сладурче! Изглеждаш ослепително както винаги!
Бузите на майка й леко поруменяха. Клариса се възмути от тази проява на слабост.
Теди хвана ръката на майка й и я целуна.
Клариса се изкашля.
— А аз как изглеждам, Теди? В случай, че си ме забелязал.
Теди се обърна към нея.
— Как си, детко? Всичко наред ли е?
Клариса само поклати глава.
— Вижте какво, да не губим време. Имаме четирийсет и пет минути, за да решим съдбата ми.
Клариса отначало игра срещу баща си, от страната на майка си, а после смени позициите. Което всъщност нямаше абсолютно никакво значение — със същия успех би могла да си лакира ноктите или да преглежда вестник „Стар“ някъде по пейките. Никой нямаше да забележи липсата й. Родителите й нито веднъж не й подадоха топката — като че ли съвсем бяха забравили за присъствието й. Изглеждаха така, сякаш бяха съвсем сами на света.
Най-после Клариса сви рамене и седна на пейките. Все някога щяха да се уморят или да ожаднеят.
Мина доста време, докато спряха, за да отпият по глътка минерална вода.
— Остави ме без дъх, сладурче — Теди подаде бутилката на майка й.
— О, не, ти през цялото време се съобразяваше с мен, Едуардо — лъчезарно му се усмихна майка й.
Клариса завъртя очи.
— Когато приключите с размяната на любезности, ще ми обърнете ли малко внимание?
Родителите й рязко се извърнаха към нея, като че ли изненадани от присъствието й.
— Ще ни изчакаш ли още малко? — задъхано помоли Теди. — Почти свършихме.
— Не, Теди — твърдо каза Клариса. — Събрали сме се за друго. Искам да организираме вечеря в тесен кръг. Сгодявам се. За Аарон.
— О, боже! — възкликна майка й и я разцелува.
— Сладкишче — успя само да каже Теди. — Това се казва новина.
След което се опита да демонстрира известна родителска загриженост:
— Сигурна ли си, че добре го познаваш?
— Достатъчно, за да се сгодя — Клариса беше решила да подходи към въпроса делово. — Събота, около осем, у мама, десет човека. Разбрахме се, нали? Гледайте да не ме разочаровате.
После ги прегърна и бързо се отдалечи. Имаше още работа за вършене.
— Мислех, че родителите ти са разведени — каза Аарон.
— Да, но още спят заедно от време на време. Когато не са скарани.
— И… какъв е поводът да ни поканят на вечеря?
Клариса лапна една от хапките, увити с бекон.
Откъм кухнята долетя някакъв шум, последван от гневно възклицание.
Дженифър скочи от мястото си.
— Ще ида да видя… с какво мога да помогна. — И тя храбро се упъти към кухнята.
Клариса погледна към Грейви, която спокойно въртеше в ръка чашата си. Беше закачила в косата си някакво цвете, което изглеждаше доста нелепо с оглед ситуацията.
— Поводът ли? — попита Грейви.
— Да, поводът за това събиране.
Грейви на свой ред погледна към Клариса.
— Защо, не може ли да се съберем на вечеря без специален повод? — сви рамене Клариса. — Грейви, моля те, извади цветето от косата си.
— Аарон, харесва ли ти цветето?
— Да, хубаво е… Изглеждаш… празнично.
— Казва се гардения — осведоми го Грейви.
— Преди час може и да е изглеждало празнично, сега изглежда оклюмало — заяви Клариса и мушна в устата си още една хапка от ордьовъра. Майка й беше увила с бекон парченца пъпеш — как може някой да харесва подобно нещо?!