— Клариса, той… ходи с каубойски ботуши, за бога!
— Никой не е съвършен. Затова пък е свестен в много други отношения. И не виждам нищо лошо в това, че е различен от теб!
— Но той е много различен и от теб, Клариса — недоумяващо изрече Саймън. — Този каубой… и ти. Умът ми не го побира.
— Аарон се старае, Саймън. Вчера например беше с мокасини на Хелмут Ланг!
— Алигатор?
— Чиста кожа.
Саймън тъжно поклати глава.
— Не разбирам какво стана с нас, Си.
Той облегна глава на рамото й и притихна, загледан в несъществуващите пламъци на никога неизползваната камина.
— Ти скъса с мен — припомни му тя.
— Ти също. При това — първа.
— Аз имах сериозна причина.
— Да, спомням си — един висок и як тип.
— Тогава бях млада… Искам да кажа… по-млада — поправи се бързо тя.
— Аарон знае ли на колко години си всъщност?
Клариса кимна.
— Разбира се.
— С абсолютна точност?
— Да. Нали това казах! Защо с теб винаги тъпчем на едно място и не можем да стигнем до никъде?
— Затова съм тук. Искам да знам какво си решила, Клариса.
— За… кое?
— За нас двамата.
Клариса замълча. Имаше нужда да събере мислите си, които щъкаха насам-натам като лабораторни мишки.
— Ето какво, Саймън. — Тя се помъчи да придаде на гласа си увереност, каквато изобщо въобще не изпитваше. — Забрави за „нас двамата“. Това е минало. Не съм те виждала цяла вечност и изведнъж се появяваш и очакваш да се затичам към теб, размахала опашка. А междувременно излизаш, с която ти падне… Гладен ли си? Защото аз умирам от глад.
— Клариса, аз също се промених. Сложих точка на предишния живот. И сега искам само…
— Какво?
— Ти знаеш какво.
— Нима? Там е работата, че не знам. Още много неща не знам. Знам само, че Аарон ме обича и възнамерявам да се омъжа за него.
— Но, Клариса, ние с теб си пасваме идеално — Саймън умолително сплете ръце. — Необходимо ми беше известно време, за да го осъзная, това е всичко. Но смятах, че…
— Че аз винаги ще съм на разположение и ще чакам само да ми свирнеш?
— Не. Това не е в твой стил. Но…
— Не разбрах, гладен ли си?
Клариса беше уморена, а в такива случаи изпитваше нужда да хапне нещо. Както впрочем и когато се събудеше. Тя изобщо винаги изпитваше нужда да похапне.
— Като че ли огладнях — кимна Саймън.
— Какво ще кажеш за двоен бургер и млечен шейк? Само че ще трябва да прескочиш до „Томи Бургер“ на „Ла Сиенега“.
— Как ме виждаш да шофирам? Дори не знам къде съм паркирал…
— О, боже. В такъв случай, мисля да си легна. — Клариса погледна часовник. Минаваше четири.
— А аз може ли да остана?
— Саймън.
— Моля те, Клариса. Не можеш да ме отпратиш посред нощ.
Клариса го изгледа. В това състояние действително изглеждаше напълно безобиден.
— Е, аз ще си лягам — заяви тя. — Лека нощ.
— А целувка? Една мъничка, бърза, невинна, съвсем платоническа целувчица.
— Съжалявам, но по едно време загубих нишката. Уморена съм — прозя се Клариса.
Тя тръгна към спалнята.
— Ще те завия.
Но Саймън не успя да осъществи намерението си, защото очите му отново се затвориха.
Клариса го изгледа продължително. Не можеше да го остави да спи с дрехите. Това все пак беше Саймън, старият й приятел.
Първо свали обувките му „Гучи“, разбира се.
После черните кашмирени чорапи.
Панталоните. Пролетна колекция на „Прада“.
Портфейлът „Гучи“ — 250 долара в брой. Запази си една банкнота от 20 долара — за нощувката. След като помисли, прибра още една.
Клариса събуди Саймън с каничка вчерашно кафе.
— Добро утро — пропя тя, приседна до главата му и се протегна изкусително.
Саймън разтърка очи. Изглеждаше по детски уязвим — Клариса си спомни колко й въздействаше това негово изражение.
Той се озърна объркано.
— Какво се е случило?
Лицето й се изопна за миг, но Клариса се усети навреме, че това я състаряваше, и побърза да се усмихне.
— Какво искаш да кажеш, Саймън?
— Какво търся тук?!
— Ти си в апартамента ми, така че по-скоро аз трябва да ти задам този въпрос, не мислиш ли? Всъщност вече ти го зададох — в три през нощта.