— Така… Сега искам да си представиш нещо и да ми кажеш съвсем честно какво изпитваш.
— Дадено.
Тази игра не й беше много по вкуса, но само сви рамене и зачака какво следва.
— Представи си, че вече сме женени и… нямаме вече никакви пари. Започваме от нулата.
Клариса се усмихна.
— Искам добре да си го представиш — настоя Аарон.
Тя го направи и спря да се усмихва.
— Аз карам „Тойота“, а ти „Мазда“ или, да речем, „Форд“.
— „Експлорър“?
— На старо.
— Последен модел?
— Не бих казал…
— Но поне има касетофон…
— Клариса. Ядем в ресторант най-много веднъж-дваж пъти месечно, и то в заведения като „Ел Торито“ и „Кугис“ в най-добрия случай. Ходим на кино също толкова често. Не правим купони и си водим много строг разчет на месечните разходи, защото сами си плащаме сметките и трябва да се съобразяваме с ограничения си бюджет. Не ни липсват развлечения — ходим в парка, посещаваме музеи, но не можем да харчим безразсъдно. Пазаруваме само най-необходимото. Мечтаем един ден да си имаме деца. Когато ще можем да си го позволим.
Клариса въздъхна дълбоко.
— Е, това беше. Сега отговори на въпроса: обичаш ли ме още?
— Ти пак така ли ще изглеждаш? — попита тя, без да отвори очи.
Аарон нежно хвана брадичката й.
— Кажи ми, Клариса. Трябва да знам. Ако не съм богат, ще ме обичаш ли още?
Тя го погледна втренчено.
После го целуна.
Целувката й казваше всичко. Нямаше смисъл от излишни думи.
Двайсет минути по-късно Клариса вървеше по пътечката в църквата под звуците на тържествена музика. Предбрачният договор така и не беше подписан.
Вървеше с вдигната глава, но едва не заби нос в земята, когато видя Саймън с костюм на Исей Мияке, вратовръзка на Армани и обувки от кожа на алигатор. Беше застанал от лявата й страна, точно зад леля й Марги, онази с болните бъбреци.
Почти не му обърна внимание.
10
Нещата се заплитат
„Пекапекво пепо педяпевопелипете петърпеси песайпемън петук?!“ (Превод: „Какво, по дяволите, търси Саймън тук?!“)
Това изкрещя в прасковенорозовите дамски тоалетни на „Бел Еър“ Клариса. Съзвездието провеждаше извънреден брифинг в пълна секретност предвид създадените обстоятелства. За тази цел се налагаше да използват езика „пе“, овладян до съвършенство още в ученическите години, когато връстниците им залягаха над френския, испанския и италианския.
— Знам кой стои зад всичко това — каза Грейви.
В същия миг в тоалетните с гръм и трясък нахлу свръхвъзбудената Сузи.
— Този Саймън е направо из-клю-чи-те-лен!
— Пекупечка — беше коментарът на Грейви.
— Пети песи пекупечка — озъби се Сузи. — Имах пълното право да го поканя. Мисля, че се разбрахме по въпроса.
— Именно. Каза ти се да не се занимаваш със старото гадже на Клариса.
— Ха! Ако старите гаджета на Клариса са табу, в Ел Ей няма да останат свободни мъже… — изсмя се Сузи.
— Благодаря за признанието, Сузи — Клариса вече се беше съвзела. — Знаех си, че не се съмняваш във възможностите ми.
Нямаше да остави тази гадинка да й помрачи деня. Най-важния ден в живота й. Щеше да сияе в целия си блясък напук на злобарката Сузи.
Чу зад гърба си познат глас:
— Има ли някакъв проблем?
Приятелките се извърнаха като една. Към тях се приближаваше Аарон с ръце в джобовете — приличаше на някой от героите на Ф. Скот Фицджералд.
— Исусе… — промърмори Грейви.
— О, той не е между поканените. Но някой от архангелите може да се мотае наоколо… стига да е подходящо облечен.
— Харесвам черния ти хумор — Клариса го хвана под ръка и го измъкна от дамската тоалетна.
— Ще ми кажеш ли какво става? — попита Аарон вече напълно сериозно. Изражението му можеше да изтръгне признание от закоравял престъпник. — Клариса, вече би трябвало да нямаме тайни един от друг…
В този момент Клариса видя към тях да се носи яркорозово облаче — очевидно майка й беше прибрала чудото на шапкарската индустрия от градината на хотела.
— Клариса! Къде беше?! Знаеш ли откога те търся?!
Клариса погледна Аарон в очите и бързо каза:
— Няма нищо, уверявам те. Нищо сериозно. Щях да ти кажа, ако имаше.
Малко по-късно обаче, когато приемаше поздравленията на гостите, вече не беше чак толкова убедена в онова, което каза на Аарон. Двамата с Аарон бяха застанали един до друг и Клариса се чувстваше като принцеса, приветствана от поданиците си. Тя приемаше благопожеланията на гостите със сдържаната грация на младата Грейс Кели. През целия си живот беше очаквала този момент, подготвяла се беше за него по един или друг начин и не се беше съмнявала, че един ден сватбата й ще се превърне в събитие, достойно да бъде отразено на страниците на „Градът“.