Изобщо имаше големи планове, свързани с новото си семейство. Щеше да ги научи да харчат парите си с повече въображение — това щеше да придаде повече цвят на живота им. За което щяха само да са й благодарни.
Фактът, че Аарон не спомена нищо за отсъствието на родителите си, й се струваше малко обезпокоителен. Но после си го обясни с това, че, естествено, не искаше да й помрачава настроението.
Както и да е, скоро щеше да се запознае с новите си роднини. Нямаше търпение това да стане.
11
Край не като в приказките
Клариса се събуди и видя Аарон да си събира нещата. Беше стегнал и нейния багаж. Представа нямаше защо се е разбързал толкова, но й допадаше неговата организираност. Вече усещаше здравото мъжко рамо до себе си. Поздрави се за избора на съпруг.
— Прибра ли Пуфи? — (Пуфи беше едно от плюшените мечета). Тя се чувстваше длъжна на свой ред да прояви малко загриженост.
Аарон се усмихна. Имаше нещо потайно в усмивката му.
— Тръгваме ли вече? — надигна се Клариса. Все още беше облечена в сватбената си рокля.
— Имам новина — съобщи Аарон, докато затваряше ципа на сака си.
— Добра новина, предполагам. Защото, като чуя за „новина“, си представям разни бедствия и ужасии — катастрофа, пожар… друга жена… Аарон? — тя го изгледа с подозрително присвити очи.
— О, боже не. Няма никаква друга жена. Ти напълно ми стигаш — засмя се той и закрачи напред-назад из стаята.
През главата на Клариса започнаха да минават какви ли не мисли. Тя храбро се приготви да посрещне най-лошото. Може би Аарон заминаваше на лечение в клиника за алкохолици и тя трябваше да реши къде да прекара (сама) медения си месец. Може би в Каньон Ранч. Или пък Баха?
Най-после Аарон наруши тягостното мълчание.
— Клариса. Най-добре да ти го кажа направо. Родителите ми се отказват от мен и ме лишават от наследство.
Клариса застина. Никога не се беше чувствала на крачка от смъртта (не беше преживявала сърдечен удар или опасност от удавяне, не бяха я заплашвали с нож), но вече усещането й беше познато. Бясно пулсиращото сърце, недостигът на въздух, студената пот по дланите… Това беше.
Когато се свести, лежеше на пода. Аарон беше сложил възглавница под краката й и й вееше. Чу го да повтаря името й.
— Защо е толкова тъмно?… Запалете лампите… Не виждам нищо.
— Клариса! Така ме уплаши! Строполи се като чувал с тухли…
— Вода. Искам вода.
Аарон изтича да налее вода.
— От чешмата ли е?
— Минералната свърши.
— Обади се на румсървис.
В този момент нещо в изражението на Аарон й напомни за баща й. Теди изглеждаше по същия начин, когато се опитваше да излъже. Или да скрие нещо.
Той се закашля.
— Не мисля, че идеята е добра.
— Значи ли това, че каретата се е превърнала в тиква?
— Тоест, че след като сме яли и пили за петстотин долара, е време да се омитаме от тук?
— Да.
— Боя се, че точно това значи. — Аарон погледна часовника си.
— С колко време разполагаме? — осведоми се Клариса така, сякаш питаше за времето.
— Пет-шест минути.
Клариса скочи.
— Сватбената рокля… — започна Аарон.
— Няма да я съблека!
— Но с нея… привличаме прекалено вниманието.
— Е, това не е мой проблем, нали?
— Клариса, бъди разумна.
— Аарон — тя изливаше остатъка от шампанското в чаша. — На мен ли го казваш?
Всъщност тя беше учудващо спокойна. Беше чула за хора, запазили хладнокръвие в лицето на неумолимата съдба (по време на опустошителни земетресения, самолетни катастрофи и други бедствия). Възхити се на забележителното си самообладание и на способността си да мисли трезво при създадените обстоятелства.
Вярно, че отказа да съблече сватбената си рокля, но направи компромис — метна халат отгоре й.
Аарон грабна куфарите.
— Ще изкарам колата… ако още си е на мястото.
— Какво?! — едва не залитна Клариса и се опита да каже нещо, но Аарон запуши устата й с целувка и тя се почувства като във филм с Кари Грант и Одри Хепбърн.
След малко Аарон, който беше отишъл да извика асансьора, се завърна тичешком и грабна Жълтата неонка.
— Не изоставяй боен другар при никакви обстоятелства! — провикна се той, докато тичаше по коридора.