Клариса никога не го беше виждала толкова кипящ от живот. Направо й се завиваше свят, като го гледаше.
В асансьора се оказаха притиснати между две колички на румсървис. От аромата на прясно кафе и гофрети за по трийсет долара на Клариса й се доплака.
Едва беше успяла да стигне върха и вече се спускаше главоломно надолу.
Когато седнаха в бентлито, Клариса безсилно облегна глава на стъклото. Стомахът й беше празен и настойчиво й напомняше, че е пропуснала закуската, а главата й сякаш щеше да се пръсне.
Аарон сви на изток по булевард „Сънсет“ и се опита да сложи ръка на рамото й, но Клариса се дръпна като попарена.
Още му беше ядосана. Не знаеше дали изобщо ще може да му прости. Чувстваше се ограбена.
— Клариса? Спомняш ли си какво си говорихме преди сватбата?
Тя направи гримаса, сякаш беше отпила вода от тоалетната чиния. Беше си спомнила.
— Господи… само ако знаех, че съществува дори най-малката вероятност това са се случи…
— Какво? Не би се омъжила за мен?
Тя замълча.
— Това „да“ ли означава?
— Разбира се, че щях да се омъжа за теб — каза най-после Клариса, но гласът й звучеше глухо. — Щях да го направя, но нямаше да бия барабани…
Той се усмихна.
— Ето го моето момиче…
— Все пак… ще ми кажеш ли какво точно се случи? Затова ли родителите ти изобщо не дойдоха?
— Всъщност… те бяха тук.
Аарон сви по „Ла Бриа“. Колкото по на изток отиваха, толкова по-зле се чувстваше Клариса.
— Как така? Аз не ги видях. Сигурна съм, че щях да забележа майка ти с тази нейна прическа.
— Не се подигравай с майка ми.
— Бети Крокър!
— Клариса.
— Добре. Казвай.
— Когато ти отказа да подпишеш предбрачния договор, те просто не се появиха на сватбата и отидоха да се забавляват в „Юнивърсъл Студиос“.
— Но… това е ужасно.
— И решиха да ме лишат от наследство.
— Допуснали са голяма грешка. Имах такива планове за тях. Щях да се опитам да внеса малко разнообразие в живота им. Можеха само да са ми благодарни. — Клариса говореше искрено. Изобщо не можеше да разбере тези хора. При положение, че можеха да живеят в Южна Калифорния и да посещават „Юнивърсъл Студиос“ всеки божи ден, те се бяха забили някъде в затънтената провинция… дори не си спомняше точно къде.
— А къде всъщност отиваме? — изведнъж попита Клариса.
— Ще ти призная, че решението им не бе съвсем изненадващо за мен и не ме свари неподготвен. Наел съм апартамент.
— А какво стана с къщата ти?! — задъха се Клариса. — С Джинджър Роджърс и Фред Астер? С розовото стълбище?
— Забрави за тях.
— Е, колата поне ни остава — облегна се назад Клариса омаломощена.
— Само до края на седмицата.
— Оо, боже. Та ти си напълно прецакан… Оставили са те на сухо.
— И двамата сме на сухо, Клариса. Започваме от нулата. Какво по-хубаво от това?
Отклониха се от улица „Холивуд“ и свиха по тясна алея, която отвеждаше към жилищен блок, строен някъде през петдесетте. Мрачна постройка, обрасла в бръшлян. Клариса потръпна. По такива места живееха рояци безпарични студенти.
— Ето че стигнахме — бодро каза Аарон.
— Не мърдам от колата — заяви Клариса.
— Клариса, спомни си брачната клетва — „заедно в добро и зло“.
— Да, но не подозирах, че неприятностите ще започнат от първия ден. Не би трябвало да стане така! Не е честно.
Друго е примерно след трийсет години да получиш рак на задника, нещо такова.
Аарон излезе от колата и мина от нейната страна, но Клариса не му позволи да отвори вратата. Не искаше и да чуе за слизане. През ум не й минаваше да остава на това ужасно място.
— Клариса, нищо страшно не е станало. Толкова хора започват от нулата.
— Е, аз не съм от тях! Нямам намерение да започвам от нулата!
Вече бяха започнали да привличат вниманието. От прозорците надничаха глави и с любопитство наблюдаваха спора между момичето в колата („Това под халата сватбена рокля ли е?!“) и младежа с морскосин пуловер, който приличаше на Биф от „Смъртта на търговския пътник“.
Момичето изведнъж погледна нагоре и показа среден пръст с грижливо поддържан френски маникюр на двама, надвесени от балкона.
— Виж ги само! — извика тя на мъжа, застанал до бентлито. — Приличат на посредствени актьори от сапунен сериал. Не разбирам какво изобщо търсим тук!