Някой ги замери отгоре с кожен сандал.
— Пфу! Изкуствена кожа… — потръпна Клариса. — Искам при мама.
Тя бързо набра номера на майка си, но чу баладата на Чък Маниън, изпълнена на тромпет. Беше се включил телефонният секретар. Клариса издаде жален, протяжен звук като кит в период на чифтосване.
— Мамо, обажда се Клариса. В беда съм! Аарон вече е беден.
Тя прекъсна обаждането и набра номера на баща си. Това я позатрудни малко — баща й сменяше номера си кажи-речи всеки месец, за да се отърве от кредиторите, от данъчните и от адвокатите на разни непълнолетни „кайсийки“.
По подобен начин сигурно действаше и Пабло Ескобар, колумбийският наркобарон.
Междувременно Аарон вече се беше качил горе и я наблюдаваше от балкона. Чу го да разговаря с новите им — о, не! — съседи.
— Кой се обажда? — чу се гласът на телефонния секретар.
— Клариса, дъщерята на Теди.
— Изчакайте за момент.
Клариса изчака. Слънцето изплуваше иззад облаците и се издигаше нагоре. Биеше едва девет сутринта. При други обстоятелства това би било началото на един прекрасен ден. Тя въздъхна.
— Сладкишче! — възкликна най-после баща й в слушалката. — Поздравявам те! Сватбата беше невероятна!
— Теди, телефонният ти секретар е ужасен. И защо не ми вдигна ти, след като си вкъщи?
— Бях зает, миличка. На компютъра съм…
— Ти?!
— Точно така, да ти се похваля — има 64 RAM, 156 К, работя по въпроса за DSL — тук, на запад, е малко трудничко…
— Теди…
— Та ти казвам, точно разговарях по интернет с едно бонбонче от Финландия, истинско бижу. Свири на барабани и иска да стане актриса, засега е снимала само порно, но нищо хард…
— На колко години е?
— Поне на деветнайсет.
— О, Теди. А какво стана с Кайсийка? Исках да кажа, Ейприкът. Чух, че се била хванала със Слокъм…
Клариса затвори очи и се облегна назад. Усилието да води светски разговор в този момент й се струваше твърде изтощително.
— Тя ли? Тя не гледаше на връзката ни достатъчно сериозно…
— Така ли?
— И ми отмъкна един куп неща — една картина, сребърен сервиз, няколко чека.
— Много съжалявам… Татко, имам проблем. Сериозно съм загазила.
— Да не се е случило нещо с Аарон.
— Аарон е добре, но…
— Това момче наистина ми харесва.
— Родителите му го лишиха от наследство.
— Я гледай…
— Само това ли ще кажеш?
— Много лошо…
— Наистина много лошо — Клариса се разплака. — Ужасно. Като кървящи хемороиди… Като дизентерия… Като…
— Мога ли да ти помогна с нещо, Сладкишче?
За пръв път от това обръщение не я побиха тръпки.
— Хей, Аарон! — провикна се тя победоносно към съпруга си, който пушеше малко по-настрани с новите си приятели и похапваше „Чирпос“ от една голяма купа. — Връщай се в колата! Отиваме при Теди!
— Няма да стане. Няма да моля баща ти за никакви пари.
— Аз обаче ще го моля.
Баща й винаги досега беше плащал наема й. Не виждаше причина сега, след като вече беше семейна, да не продължат добрата традиция. Но първо трябваше да си намерят прилична къща.
— Няма да приема никакви пари от Теди!
— Аарон, вярвам в теб. Както и в бъдещето на брака ни. Но не и ако живеем под границата на бедността.
— Господи. Няма такава опасност.
— Аарон, разбери, че не мога да живея в такава дупка. С всичко останало мога да се примиря.
Това, разбира се, беше лъжа. Щяха да принадлежат към средната класа. Колко по-ниско можеше да падне човек? Дори преди брака социалното й положение беше по-добро. Ами сватбените подаръци? Можеше ли да ползва сребърните прибори и сервизите от фин китайски порцелан в тази мизерна дупка?
Теди ги посрещна облечен в копринена пижама и усмихнат до ушите и ги покани в просторния си хол. Вратата към кабинета му беше отворена — виждаше се включеният компютър и петното на стената, където доскоро беше висяла някаква картина. Въздухът беше тежък от застоял цигарен дим.
— Много мислих за твоя проблем, Сладкишче. И реших, че най-добрият начин да ти помогна, е изобщо да не се намесвам.
— Какво говориш, Теди? — Клариса смаяно отстъпи назад. Аарон побърза да издърпа един от столовете, тапицирани в убийствено лилаво, и тя се свлече на него.