Избра последния вариант. И така, обърна се към майка си, все едно не забелязваше младежа:
— Е, мамо, как прекара снощи? Доволна ли остана?
— О, да, Клариса. Esta es Roberto…
— Боби — поправи я усмихнато музикантът.
Биваше си го, не можеше да се отрече. Нищо чудно, че майка й се беше изчукала с него.
— Аха. Мамо, получи ли съобщението ми?
— О, Клариса, цяла сутрин бях толкова заета, нали виждаш — засмя се майка й с кръшен смях, като потракваше с токчетата си по червеникавите мексикански плочки.
Клариса стисна зъби. Току-що беше приключила с втора фаза — хладнокръвното поведение. Още повече, че седящият на дивана Боби (Роберто) беше гол от кръста надолу.
— Това хотелски халат ли е? — смигна й той. — Бива си го.
Крайно време беше да пристъпи към трета фаза.
— Мамо — подсмръкна, — Аарон е гол като пушка.
— В какъв смисъл?
— В пълния смисъл…
— Ще пиеш ли кафе?
Клариса кимна. Майка й правеше невероятно кафе — силно и ароматно. Купуваше го от магазинчето на един латиноамериканец. Като дете Клариса много обичаше да слуша бръмченето на машинката за мелене на зърната. Сега, когато целият й свят се разпадаше около нея, познатият звук й подейства странно успокояващо.
Двете седнаха една срещу друга и помълчаха, отпивайки кафе от тъничките порцеланови чашки. Тишината беше нарушавана от подрънкването на музиканта Боби.
— Той е страхотен любовник — сподели майка й под сурдинка. (Произнесе думата „любовник“ така, като че ли се състоеше поне от осем срички. По същия начин звучеше в устата й и думата „вагина“ например, от което на Клариса направо й се повдигаше.)
— Ето какво, мамо — тя се опита да насочи разговора в желаната посока. — Имам нужда от помощ, от съвет и най-вече… от пари.
— К’во се е случило?
— Не си ли закусила? Изяде няколко букви.
— Дошла си да молиш майка си за помощ, а й се присмиваш. Мно’о хубаво.
Ето пак.
— Родителите на Аарон го лишиха от наследство. Останал е само с дрехите на гърба си. В понеделник започва работа. Като асистент на продукция… Всичко се обърка, мамо… Какво ще правя сега?
— Обичаш ли го?
Клариса кимна.
— Тогава ти сама ще решиш. Ето, ние с баща ти навремето започнахме от н…
— Достатъчно, мамо! Моля те, спри! Не знаеш какво е… Можеш ли да си представиш, наел е апартамент в онази противна сграда…
— Клариса, нали ти ми каза: „Мамо, имай ми доверие! Знам какво правя.“ Така ли беше?
Майка й беше застанала с ръка на кръста, с незапалена цигара между пръстите. Имаше вид на жена, с която самият Аристотел Онасис би излязъл на среща.
— Така беше — призна Клариса и се опита да издърпа цигарата от ръката на майка си. Мразеше този й навик — половината от роднините й в Боливия бяха умрели от рак на белите дробове. Но онова, което я вбесяваше още повече, беше, че рефлексите на майка й бяха по-бързи от нейните — така и не успя да издърпа цигарата.
— Е, добре, щом искаш да знаеш, аз наистина вярвам в теб. Сигурна съм, че двамата с Аарон ще преодолеете всички препятствия по пътя си.
— Да разбирам ли, че няма да ми дадеш пари?
— Знаеш, че нямам много пари, Клариса. — Майка и си запали цигарата и закрачи из стаята. — Освен това мисля, че така ще е най-добре за вас.
Това прозвуча като точка на разговора.
Майка й излезе от кухнята. Клариса я последва.
— Това, че ми имаш доверие, не пречи да ни подпомогнеш финансово. Само докато изгладим нещата с родителите му.
— Клариса, двамата с Роберто смятаме да хапнем палачинки. Роберто ги обожава. Ще се присъедините ли към нас?
Роберто/Боби беше под душа. Клариса чуваше водата в банята. Представи си го женен за майка й и себе си като негова заварена дъщеря. Роберто беше на не повече от трийсет.
— Не, благодаря. Ще пропуснем купона.
— Както искате. Предай на Аарон поздрави от мен. — Тя целуна Клариса по бузата. От нея лъхаше на „Вирджиния Слимс“ и „Шанел №5“.
И на щастие.
Един ден от живота на неомъжената Клариса:
1. Ставане. Между 8:30 (отвън строяха някаква сграда, вероятно полицейски участък, напълно законно — нищо не можеше да се направи) и 11:59 (горе-долу по това време се чуваше с майка си). Сутринта беше много разтегливо понятие.