Майка й запали цигара.
Клариса я гледаше как глади ризите на баща й. Твърдеше, че това я успокоява. И макар че с брака им беше свършено, майка й не виждаше причина да се отказва от стария си навик. Според Клариса тя просто изпитваше нужда да се чувства необходима.
Винаги когато се замислеше за взаимоотношенията на родителите си, я присвиваше стомахът.
— Е, добре, добре — помирително каза майка й. — Lo siento, mija. — И изведнъж добави: — Знаеш ли, мисля, че Роберто е женен.
— Кой?
— Роберто, музикантът, с когото те запознах.
— А, той ли?
— Жалко, беше страхотен любовник…
— О, мамо. Моля те. Само не въздишай така. Побиват ме тръпки.
Майка й въздъхна отново, сякаш не я беше чула.
— Май има и деца…
Тя помълча, после изведнъж стисна ръката й и каза:
— Толкова се радвам, че ще имаш бебе.
— Така ли? Дори да не съм сигурна кой е бащата?
Майка й сякаш не усети сарказма.
— Да. Ще бъда чудесна баба. Още днес ще изляза да купя бебешки дрешки от „Неймънс“ и „Сакс“.
Клариса също щеше да има нужда от нови дрехи. Синди Крауфорд изглеждаше великолепно в напреднала бременност. Дано и тя да извадеше късмет. Въпреки че после най-вероятно щеше да се наложи да спазва жестока диета. В най-лошия случай щеше да се подложи на липосукция при първа възможност.
— Ти ще бъдеш чудесна баба, а аз…
Майка й я погледна очаквателно.
— Да?
— О, боже… — промълви Клариса. — Минало ли ти е през ум, че… майка ти е била ужасна майка, ти също беше ужасна майка… Съзнаваш ли какво означава това?
Майка й сви рамене.
— Наследствено е! И аз ще бъда ужасна майка… — Тя отпусна голямата си глава на крехкото рамо на майка си и се разплака неутешимо.
Клариса се почувства малко по-добре, когато майка й похарчи солидна сума за тоалети за бъдещи майки в магазина на Лиз Ландж. Въпреки че беше бременна едва от шест седмици, тя мислеше с перспектива и нямаше търпение да изпробва черния ластичен клин, обувките тип „бална пантофка“ и всички останали атрибути на майчинството.
Завърна се вкъщи окрилена, обзета от желание да приготви собственоръчно една истинска домашна вечеря — специалитета на баба си, картофен кюгел. Баба й, решителна дама, радетел на справедливост, рядко им идваше на гости — прекалено заета беше да спасява света (участваше в политически демонстрации, разпалено протестираше срещу построяването на атомна електроцентрала или срещу повишаването на цените в местния супермаркет).
Но една вечер, когато Клариса беше на осем, баба й запретна ръкави и приготви превъзходен картофен кюгел — знаеше рецептата от майка си, която приготвяла вкусното, питателно ястие веднъж седмично. Клариса я гледаше как реже картофите на тънки, почти прозрачни филийки, как пъха тавата във фурната, как бучките масло се топят, а картофите стават златисти.
Искаше й се и тя на свой ред да опитва тази вкуснотия всяка седмица, но баба й твърдеше, че кюгелът е тежка храна, която съдържа прекалено много холестерол, а освен това приготвянето му беше много пипкаво. Тогава Клариса си беше задала въпроса дали някога някой ще я обича достатъчно, за да готви нещо за нея отново и отново.
Сега обаче, като гледаше купчината необелени картофи на кухненския плот, си задаваше друг въпрос: струва ли си трудът?
Изведнъж се почувства много уморена и се отказа от идеята да готви. Щеше да поръча пица, какво толкова?
Това също беше една чудесна вечеря.
Аарон се прибра в осем и половина и завари половин пица „Пиперони“ с допълнително сирене и една съпруга, спяща на дивана, издокарана в черен ластичен клин и балетни пантофки.
Аарон я зави с одеялото, но тя се размърда в съня си, разтърка очи като малко момиченце и промърмори:
— Ти да не би още да живееш тук?
— Клариса, още е едва осем — Аарон се нахвърли върху пицата.
— Осем ли?
Така беше. В момента течеше сериалът „Приятели“.
Защо й се спеше толкова?
— Не исках да те будя. Така сладко беше заспала…
— Аарон, трябва да поговорим.
— Така ли? Е, значи все пак моментът настъпи. Можеш да си спестиш приказките. Знам какво ще ми кажеш.
— Знаеш ли?
Откъде, за бога, би могъл да знае?
Аарон отиде до хладилника и си взе една бира.