Клариса изхлипа.
— О, боже. Не исках да те засегна…
Тя само поклати глава. Сълзите я задавяха.
— Виж… знам, че напоследък нямаше много причини да се чувстваш щастлива. Имам предвид, че много ти се събра…
Клариса го погледна със зачервените си очи и подсмръкна.
— Клариса, моля те. Само не плачи! Не мога да гледам как някоя жена плаче.
Тя захълца още по-безутешно.
Аарон, съвсем объркан, я стисна в мечешка прегръдка, но това само влоши нещата.
В отчаянието си Аарон стигна дотам, че започна да подскача на един крак, да пляска с ръце, а после падна на гърба си и започна да рита с крака.
И ето че Клариса се разсмя.
— Стига, глупчо, престани!
Той се надигна и седна до нея на дивана. Очите му бяха сериозни, угрижени.
— Знаеш на куково лято — поклати глава Клариса.
— Не искаш ли да се изнесеш от тук?
— Как да не искам — въздъхна Клариса. — Да не съм мазохистка? Но исках да ти кажа нещо друго.
— Какво? Да не би майка ти пак да е умряла?
— Бременна съм.
Аарон замръзна. Вкамени се като статуя.
— Но…
— Няма „но“. Стават и такива неща.
Той бавно кимна. И после изведнъж подскокна и затанцува из стаята.
— Значи… се радваш?
— И още как! — Той отново я взе в прегръдките си и я завъртя, докато не й се зави свят.
И въпреки че беше жена със здрав разум и осъзнаваше сериозността на ситуацията, Клариса откри, че също се чувства щастлива.
Тази нощ Аарон спа като къпан, сгушен между жена си и плюшените животинчета (които бяха в течение на нещата и очевидно също споделяха щастието им).
Сънят на бъдещата майка беше далеч по-неспокоен, изпълнен с тревожни въпроси: дали „Прада“ скоро щяха да създадат бебешка колекция? Дали бебето нямаше да наследи ужасния нос на Теди и в такъв случай кога най-рано можеха да го коригират? Дали щяха лесно да вкарат наследника си в добро частно училище или щеше да се наложи първо да подкупят някого.
Но най-вече я безпокоеше въпросът за парите. С Аарон доста бяха поспорили на тази тема и най-после Клариса обеща да не моли баща си за финансова помощ.
Не че възнамеряваше да спази обещанието си — не виждаше причина да го прави. Още повече, че намеренията й бяха благородни.
На сутринта рано-рано (около девет) Клариса се отправи към офиса на баща си, за да го моли (ако трябва — на колене) за пари. Не можеше да лиши бебето си от памперси и други най-елементарни неща. Нямаше да го допусне.
Баща й, издокаран в костюм на райета, с жълта вратовръзка и прясно боядисана (в червено) коса, изглеждаше като водещ на сутрешното токшоу.
— Какво те води насам, бонбонче?
— Бременна съм и имам нужда от пари — Клариса не виждаше смисъл от увертюри — това все пак беше баща й.
— И аз се радвам да те видя, Сладкишче.
Офисът на Теди беше облицован с ламперия. Приличаше на планинска хижа.
На баща й не му липсваха пари, но определено му липсваше вкус.
Бащата и дъщерята седяха един срещу друг, но ги делеше пропаст, огромна като Саргасово море или като задника на баба й през последните години от живота й.
Най-после Клариса заговори:
— На бременните вече не им ли се полага кафе?
— Само безкофеиново. Една бъдеща майка трябва да мисли за тези неща, Клариса.
— Още си спомняш името ми? Това е добре. За родителските отговорности ли ще ми говориш, Теди? Личният ти пример е напълно достатъчен.
— Но острият език определено не си наследила от мен… — въздъхна Теди и машинално извади пура, но погледът на Клариса го спря. Дъщеря му се усмихваше насмешливо — бащите на бъдещите майки също трябва непрекъснато да се съобразяват с някои неща.
Теди задъвка крайчето на пурата.
— Само не си прави от онези тестове… как им беше името…? За качеството на яйцеклетката…
— Амнио?
— Сигурно. Слушах в едно предаване, че били вредни. Освен това сигурно са болезнени — забиват ти игла ето тук…
Той я потупа лекичко по корема. Клариса отблъсна ръката му.
— И не ми казвай пола предварително. Не искам да знам. Предпочитам да е изненада, както си му е редът.
— Татко…
— Теди.
— Татко. Скоро ще ставаш и дядо, така че свикни с шибаната дума.
— Не говори така пред бебето! Пък и… то също може да ми казва Теди.