Бяха канени на вечеря — факт, който все повече ги притесняваше. След като се погрижиха (с помощта на сешоара) за прическите си, трябваше да решат и какво ще облекат. Най-после се спряха на бели тениски, леки памучни пуловери (също снежнобели) и панталони на Катайон Адели. Една лека перлена огърлица би била много подходящо допълнение към тоалета, но уви.
Трябваше да се примирят с факта, че каквото и да облекат, щяха да изглеждат или по-официално облечени от останалите гости, или тъкмо напротив.
Отне им доста време, докато открият трапезарията. За малко да пропуснат вечерята. В крайна сметка, след като дълго се бяха лутали из разни коридори и почти бяха изпаднали в паника, икономът ги уведоми, че гостите са на верандата.
Това беше изключително полезна информация. Стига да знаеха къде е верандата.
— Би трябвало да е някъде отвън… — каза Грейви.
— Сериозно ли?
Последваха иконома, който стъпваше безшумно като котка.
Минаха през френския прозорец и се озоваха насред дълго патио, което гледаше към задния двор. Гостите, насядали около огромната маса, бяха поне двайсет души. И всички гледаха в една посока — към игрището за голф.
Жените бяха облечени в стилни ленени костюмчета и всички до една носеха перли. Определено нямаше опасност да се окажат най-официално облечените.
— Косата ми настръхна… — прошушна й Грейви.
— Поне няма да останем на сухо…
Всички гости бяха с чаши в ръка.
Изведнъж, някъде съвсем наблизо, проехтяха два изстрела. Грейви и Клариса се хвърлиха по очи на земята.
Времето сякаш спря. Изведнъж гостите заръкопляскаха, а Грейви и Клариса вдигнаха плахо глави.
— Клариса, скъпа! — чу се гласът на Синамън. — Добре ли си?
Двете се изправиха на крака.
— Открих го! — възкликна Клариса и подаде на Грейви нещо, което тя побърза да пъхне в устата си.
— Викодин — обясни Грейви на аудиторията. — Много помага при стрес.
— О, скъпа! Стреснахте ли се? — обърна се Синамън към Клариса. — Няма нищо страшно. Моят човек Джо Трети просто си гърми. Туй му е страст. Все гледа да отстреля една-две яребици преди вечеря. А ако извади късмет, може да уцели и някоя дива патица.
— Патица? — потръпна Клариса. — Жива?
— Запален ловец е, скъпа. Пък и готвачката ни е невероятна. Тъй ги приготвя, че пръстите да си оближеш! Слага им чили и каквото там трябва…
— Исусе Христе — промърмори Грейви.
— Исус също е бил ловец — спокойно отбеляза някакъв мъж с формата на патладжан и със сако от туид, като връчи на Грейви чаша ментов джулеп. Тъкмо навреме. Тя се свлече на един от столовете, останала без сили. Ако беше видяла годината (хиляда седемстотин и някоя си), инкрустирана на седалката на стола, това щеше съвсем да я довърши.
Около тази маса спокойно можеха да седнат трийсет души. Имаше няколко свободни места.
Синамън, като истинска домакиня, обикаляше около масата с грацията на примабалерина, дебютираща в Кралската опера, за да се увери, че всички са се настанили удобно. Грейви и Клариса седяха една срещу друга. Грейви се оказа между някакъв младеж с папийонка и Патладжана със сакото от туид, който очевидно беше взел задачата да я налива с джулеп много присърце.
Той се прояви като кавалер още в самото начало, когато изтегли стола на Грейви, а тя се стресна и за малко да реши, че мястото е запазено за друг. Момичетата в Ел Ей не бяха свикнали с подобни жестове.
Клариса се подсмихна. Двете с Грейви размениха многозначителни погледи. Не всеки ден се случваше да ти кавалерства мъж.
Изведнъж се появи едър мъж с буйна снежнобяла грива, оранжево елече и ловджийска шапка. Приближаваше се като вихър и възбудено размахваше дванайсеткалиброва двуцевка (Клариса беше виждала такива във филмите с Бърт Рейнолдс и по телевизия „Фокс“).
— Какво ще кажете, а?! Туй се казва изстрел! — изрева той. — Уха-а!
Всички заговориха в един глас, а новодошлият захвърли пушката на масата (при което Грейви и Клариса отново подскочиха), пресуши до дъно една чаша с кафява течност (която най-вероятно беше бърбън — поне това пиеха всички южняци във филмите) и избърса уста с опакото на ръката си.
След което удари с юмрук по масата и успя да обърне няколко чаши.