Двете се изправиха пред огледалото. Непослушните къдри на Грейви изскачаха изпод камуфлажния каскет, а гърдите на Клариса заплашваха всеки миг да пръснат войнишката риза.
Гледката, поне според тях, не беше особено привлекателна, но бодрият глас на Синамън, долетял по интеркома, ги изтръгна от самосъзерцанието.
Дружинката беше готова за тръгване. Пикапите всеки момент щяха да потеглят.
Дългата колона пикапи, които напускаха имението, напомняше придвижване на танкове по време на военна маневра. Табелите на автомобилите започваха с „Мейсън I“ и стигаха до „Мейсън Х“. Доста внушителна гледка. Клариса седеше до Джо Трети, който вече беше успял да пресуши поредното „Блъди Мери“. Движеха се със скорост, доста по-висока от допустимата, но ченгетата ги наблюдаваха невъзмутимо и кротко като преживящи край пътя крави.
Джо Трети би могъл да им помаха и да вдигне наздравица с бутилката — те щяха да отвърнат на поздрава. Южняците явно си живееха като едно голямо купонджийско семейство.
Синамън Мейсън посрещаше гостите си на входа на ловното имение с ръка на хълбока и чаша в другата. Клариса и Грейви се бяха хванали под ръка и пристъпваха плахо, като че се бояха да не би в един момент самите те, принцесите на Бевърли Хилс, да се окажат преследваните животни.
Клариса нямаше кой знае какъв опит с огнестрелните оръжия — беше натискала спусъка един-два пъти на стрелбището в Бевърли Хилс, но присъствието й там беше чиста случайност (беше я замъкнало седемнайсетото й поред гадже, тенисистът — много спортен тип). Спомняше си как се разкарваха с ферарито на баща му и ваканцията им в Иберия. За съжаление после родителите му загинаха при трагични обстоятелства и последва дълъг съдебен процес. Май това беше причината да скъсат.
Недалеч от входа на ловното имение имаше едноместни моторници в камуфлажен цвят. Очевидно групичката се беше запътила натам.
— Трябва ли да се кача на това чудо?! — настръхна Клариса.
— Много ясно — отвърна Джо Трети. — Освен ако не искаш да плуваш през мочурището чак до езерото с патиците.
Клариса погледна към Грейви, но тя се беше заприказвала с един от мъжете.
— Какво пък — въздъхна Клариса. — Веднъж се мре…
— Майчице-е-е-е-е! — изтръгна се от нея вик, когато моторницата потегли с пълна газ, напълно неуправляема.
Кокалчетата на ръцете й, вкопчени в кормилото, бяха побелели. Целият й живот мина за миг пред очите й. А като капак, беше оплескана чак до ушите с кал и воняща тиня. Не можеше да понесе да си отиде от света така.
Моторницата на Джо Трети изпърпори до нея. Свекърът й беше загубил ловджийското си кепе и бялата му коса се ветрееше.
— Намали! — изкрещя той, за да надвика рева на мотора. — Ще подплашиш патиците!
Някакво огромно летящо насекомо се завря в устата й.
Какво ли още щеше да се наложи да изтърпи? Кошмарът едва започваше. Само мисълта за бебето я крепеше.
— Освободи клапана! — изрева отново Джо Трети.
Клариса го изгледа умно. И в следващия миг, като по чудо, ръцете й отслабиха хватката си. Моторницата се разтресе и… спря.
Джо Трети направи кръгче около нея.
— Скачай! Хайде!
Той също скочи от моторницата и нагази в калта. Клариса го последва. Тревата беше висока почти до пояс, а ботушите затъваха в лепкавата кал.
Най-после стигнаха до езерото и се скриха зад някакво укрепление от клони и листа.
Тогава Клариса видя патиците. Бяха около двайсетина, имаше и малки патенца, които плуваха плътно зад майките си.
Джо Трети вдигна пушката си и се прицели.
— Може ли аз да стрелям първа? — бързо попита Клариса.
— Разбира се.
Джо Трети й подаде пушката си.
— Стреляй над главите им, за да се вдигнат във въздуха. Гледай да стреляш на север, за да не хвръкнат в неподходяща посока и да ни избягат.
— На север, значи — повтори Клариса, като се усмихна.
После хвана пушката, опря я на рамото си и се прицели.
Джо Трети направи знак на останалите да се дръпнат назад.
И тогава Клариса изведнъж се извърна и „без да иска“ стреля на юг, вместо на север.
Случиха се две неща.
По-точно, три.
Първо, някой извика:
— Уцелен съм!
Второ, патиците хвръкнаха в неподходящата (за стрелба) посока. Тоест мисията на Клариса беше изпълнена.