17
Здравей и… сбогом
Отгоре на всичко си беше забравила ключовете. Налагаше се да почука.
Аарон й отвори и както пишат в книгите, „стори й се по-красив откогато и да било“.
Измънка нещо като поздрав, но се дръпна, когато Клариса се опита да го целуне.
Гледаше я изпод вежди, със скръстени пред гърдите ръце.
— Добре съм, благодаря — каза Клариса. — А ти как си?
— Не съм спал цяла нощ.
— Пет милиграма „Амбиен“ или десет „Ативан“ или „Ксанакс“, ако освен това се чувстваш и неспокоен — изрецитира Клариса. — И здравият сън ти е гарантиран — поне според Грейви.
— Клариса.
— Добре де, съжалявам, че не си мигнал цяла нощ. Нали това искаш да чуеш?
— Клариса, ти ме изумяваш. Съсипвам се, за да ти осигуря нормален живот, а ти скалъпваш някаква лъжа, хукваш нанякъде и ме зарязваш, без да ти мигне окото. Е, можеш да се гордееш със себе си — накара ме да се чувствам пълен глупак.
Клариса седна на дивана, като гледаше кротко като териер на стара дама, докато Аарон крачеше напред-назад из стаята и се горещеше.
— Знам къде си била, така че няма смисъл да разиграваме театър! — каза най-после Аарон и изпусна въздух като парен локомотив.
Клариса съзерцаваше ноктите на едната си ръка. Имаше нужда от маникюр.
— Знам и с кого си била и ако мислиш, че ще се държа, все едно че нищо не е станало, горчиво се лъжеш!
— Не мисля, че знаеш — тихо каза тя. — Ходих да видя родителите ти. Пращат ти много поздрави.
Аарон спря в крачка с отворена уста — като в кадър от анимационно филмче.
Най-после каза само:
— Блъфираш. Не ти вярвам.
— Повярвай ми. Говоря самата истина. Бях при Синамън и Джо Трети.
Аарон, който досега обикаляше като лъв в клетка, изведнъж седна.
— О, боже…
Тя хвана ръката му.
— Нищо чак толкова страшно не е станало. И аз си мислех, че ще ме изядат жива, но, представи си, дори ме харесаха.
— А… разгледали къщата?
— Бих я нарекла по-скоро палат — усмихна се Клариса.
— Какво ти казаха… Синамън и Джо Трети?
— Нищо особено — сви рамене тя и го изгледа, тъй като въпросът й прозвуча малко странно. — Какво по-точно те интересува?
— Просто питам…
Не, не питаше просто така.
— Мисля, че знаеш какво би трябвало да са ми казали…
— Клариса, съжалявам. Мислех сам да ти кажа, но… изчаквах подходящ момент.
Нещо определено не беше наред.
— И кога възнамеряваше да ми кажеш? Нали уж не трябваше да имаме тайни един от друг? — Това, че самата тя го беше излъгала, не се броеше. За това си имаше сериозно оправдание. — Между другото, няма ли хляб в тази къща?
Вече беше гладна, а това допълнително я изнервяше.
— Очаквах, че ще реагираш по-остро — отбеляза Аарон. — В смисъл, че ще започнеш да ме замеряш със столове или нещо такова.
— Аарон, явно не ме познаваш. Аз съм зряла жена и намирам, че е излишно да се правят сцени. Затова, ако обичаш, седни и ми разкажи всичко, което си пропуснал да ми кажеш.
Той се усмихна и седна до нея на червения диван (плюшът му беше започнал да се протрива и погледнат отблизо, той вече изглеждаше доста старичък).
— Само как се измъкнахме от онази хотелска стая, а? Сигурно още ни търсят…
— Да, много беше забавно — потвърди Клариса. — Гледай този път да не ми спестиш нито една забавна подробност.
Тя се измъкна от прегръдката му, втурна се в кухнята и затършува в чекмеджетата.
— Какво търсиш там?
— Ето това — тя измъкна тесте карти. — Ще поиграем на покер.
— На какво?
— Истината и само истината. Ако спечеля, ще ми кажеш какво точно криеш от мен. И помни, че нямаш никакъв шанс, защото съм много добър играч на покер.
— О, не се съмнявам — подсмихна се Аарон. — Но едва ли си по-добра от мен.
— Така ли мислиш, скъпи? Нали не си гледан от баща, половината живот на когото, е минал в казиното?
И тя раздаде картите така чевръсто, като че ли цял живот само това е правила.
След пет минути играта приключи. Клариса беше разбила Аарон.
Доволна от себе си, Клариса унищожаваше кутия корнфлейкс, а Аарон замислено я изучаваше с поглед.
Най-после той си пое дълбоко дъх, погледна я в очите, сложи ръка на корема й.