— Клариса. Има нещо, което трябва да знаеш.
— Убедена съм в това.
— Не съм лъжец по природа и никога преди не съм лъгал…
— Искаш да кажеш, че си ме излъгал?
— Съжалявам, чувствам се ужасно, но нещата просто излязоха от контрол…
— Аарон, свързано е с родителите ти, нали?
— Да — въздъхна той.
— Те не са се отказали от теб и не са те лишили от наследство.
Аарон я погледна и на лицето му се появи тъжна усмивка. После бавно поклати глава.
Клариса хвана ръката му, сложена на корема й, и я захапа с всичка сила.
Аарон изкрещя и размаха ръка като развълнуван диригент.
Клариса скочи на крака и извика в лицето му:
— Как не те беше срам да ме излъжеш?!
— Ти ме ухапа — Аарон невярващо гледаше ръката си.
— А ти ме излъга!
— Естествено. Всеки с капка мозък в главата щеше да разбере, че си се омъжила за мен заради парите ми. Исках да знам докъде би изкарала с мен, ако нямах пари.
— Как може?! — повтори Клариса. — Аз нося детето ти.
— Ако ДНК тестът го потвърди — изплъзна се от устата на Аарон.
Изведнъж настана гробна тишина, наситена с напрежение, като в разказ на Едгар По.
— Какво каза? — най-после попита Клариса. Беше олицетворение на спокойствието, каменно спокойствие — същински Робърт де Ниро в „Нос Страх“.
— Пошегувах се.
— Нищо. Повтори го.
— Казах… — Аарон направи гримаса (осъзнаваше, че е нагазил в лайната, че направо е затънал до шия). — Ако ДНК тестът го потвърди.
На Клариса й бяха необходими по-малко от три минути, за да струпа в куфара си чисти дрехи, кристалния сервиз и чашите от китайски порцелан, розовия „сватбен“ тефтер и някои други дреболии, да грабне котката и кутия десертчета с фъстъчено масло за из път и… да стигне до вратата, при положение, че можеше да премести проклетия куфар, разбира се…
— Клариса, недей…
Тя продължи да влачи куфара — не беше жена, която се предава лесно.
— Нека поне да ти помогна.
Аарон не можеше да я гледа как се мъчи, но Клариса, плувнала в пот, изобщо не му обърна внимание и продължи да пъшка, да проклина и да дърпа куфара. Най-после си каза, че не това е образът, който иска да остави на своя (вече бивш) съпруг, отстъпи крачка назад и кимна. Налагаше се да преглътне гордостта си, макар че едва не й приседна.
Аарон вдигна куфара без никакво (видимо) усилие и галантно й отвори вратата. Искаше й се да му срита задника, но щеше да повреди обувките си и се отказа от идеята.
Измина пътя до беемвето с гордо вдигната глава, скрита зад тъмните очила, същинска Грейс Кели (в комбинация с Джаки Онасис), демонстрираща как една истинска дама си тръгва от негодника съпруг.
— Съжалявам, наистина — повтори Аарон. — Но, Клариса, все пак трябва да признаеш, че това светкавично забременяване е малко странно… И в същото време разбирам, че си обядвала с оня тип Саймън, без да ми кажеш и… картинката започва да ми става ясна. Само се постави на мое място…
Той сложи куфара в багажника и се извърна към нея. Лицето му беше толкова близо, че Клариса можеше да види тъмните кръгове под очите му, както и косъмчетата, които не беше успял да обръсне.
Личеше си, че наистина не беше спал цяла нощ.
Клариса седна зад кормилото, а той се наведе към нея.
— Клариса, скъпа, къде смяташ да отидеш? Знаеш, че не си в състояние да се грижиш за себе си…
— О, така ли? — изгледа го Клариса. Погледът й мяташе мълнии. — Много се лъжеш! Ще се погрижа не само за себе си, но и за бебето. Защото то наистина не е твое! — Тя се потупа по корема и добави злорадо: — На Саймън е!
След което потегли с пълна газ, без да поглежда назад.
Всъщност трябва да признаем, че погледна в огледалцето за обратно виждане. Аарон стоеше на същото място с наведена глава, мушнал ръце в джобовете. Искаше й се да го мрази малко повече.
— Мога да се грижа за себе си — повтори, за да си даде кураж. — Мога, и още как. Ще види той!
Извади клетъчния телефон. Трябваше да говори с майка си. Незабавно.
Майка й не се обаждаше. Вместо това Клариса трябваше да изслуша записа на някаква оперна ария и нервите й не издържаха. Животът е твърде кратък, за да се подлагаш на такива мъчения.
Прегледа пощата си и видя, че беше получила няколко съобщения. Първото беше от Джени — приятелката й се интересуваше как е; второто беше от Ситибанк — те пък се интересуваха къде са парите им. („Ще изпратим нашите адвокати… дрън… дрън… дрън…“ Такива неща.) Третото съобщение беше от Саймън.