И все пак се опита да направи един списък на нещата, които обичаше.
1) Пазаруването.
Разбира се. Ако можеше да се каже, че нещо придаваше смисъл на битието й, това беше то. Виждаше се в най-ранните си спомени — малко червенобузесто момиченце — как гордо носи пазарската чанта на майка си, докато обикалят из отдела за обувки в „Сакс“. Спомняше си с каква възхита гледаше продавачките — усмихнати, очарователни, ухаещи на парфюм.
И… май това беше всичко.
Замисли се дълбоко и след пет минути добави:
2) Яденето.
Обичаше да похапва, не можеше да го отрече. А също и да си пийва.
3) Приятелите.
Не можеше без тях. (Въпреки че понякога не можеше да ги понася.)
4) Сънят.
След кратко размишление задраска пазаруването и написа съня на първо място.
Сега като че ли наистина нямаше какво повече да се добави. Нещата, любими на повечето хора, не я вълнуваха особено. Нямаше любима книга, нито кой знае колко любим филм, предпочитана музика, хоби (друго, освен пазаруването), работа, която да я поглъща, занимание, на което да отдава излишъка си от енергия (спорт, танци, йога, екскурзии сред природата…). Нямаше и някаква изявена дарба.
Затова пък списъкът с нещата, които не харесваше или не я интересуваха, можеше да стане предълъг.
Клариса въздъхна. Започваше да си мисли, че май нещо не беше наред с нея. Беше жена на двайсет и осем (трийсет и една години) — би трябвало вече да е изградила характера и интересите си. Но истината беше, че не проявяваше кой знае какъв интерес към света около нея. От друга страна, не беше единствената. Бяха цяла армия млади жени от типа „Моника Люински“, без особени таланти (освен може би един — да съблазняват мъжете по върховете) и притежаващи една вродена инертност (въпреки „високите“ цели, които си поставяха).
Клариса се взираше замислено в образа си в огледалото. Отсреща я гледаше една млада жена, която не се интересуваше от нищо друго, освен от себе си и от собственото си оцеляване (изкачване нагоре по стълбичката).
Отново изпита нужда да ползва тоалетната. (А дори още не беше излязла от банята.) „Проклета бременност, помисли си. Само ядеш и пикаеш, ядеш и пикаеш!“
Докато сядаше на тоалетната чиния, забеляза малко ръждиво петънце на бикините си. Вгледа се по-отблизо.
Беше кръв. Нямаше никакво съмнение в това.
„О, боже — прошепна. — Що за шегичка е това?“
На тоалетната хартия също се беше появило червеникаво петънце. Клариса прехапа устни.
„Няма нищо — каза си, като се опитваше да се самоуспокои. — Това е само една малка, съвсем мъничка капчица… О, боже! Кръвта ми изтича!“
Дори да извикаше за помощ, Саймън едва ли би могъл да я чуе — уредбата отново гърмеше. Напъха в бикините си достатъчно тоалетна хартия, за да спре бента на язовир, и си пожела час по-скоро да попадне в ръцете на доктор, и то истински доктор (не посивялото старче с вид на бухал, с приглушен глас и студени като лед ръце, който се грижеше за здравето й още откак беше десетгодишна). Това не беше лека настинка, за която да й изпишат хапчета, не беше някакво обикновено неразположение — имаше нужда от млад, компетентен специалист, запознат със съвременните методи. Някой, в чиито ръце щеше да се чувства сигурна (и нямаше да я побиват тръпки), някой с топъл глас, който щеше да я увери, че всичко е наред.
И да спаси живота на бебето й.
— Слушай, кукло — закани се тя на стреснатото момиче в огледалото. — Ще се измъкна от тази каша и ще запазя бебето дори ако трябва да си навра някъде коркова тапа!
Тя изхвърча от банята и откри Саймън изтегнат на дивана да пуши трева, с блажено затворени очи и слушалки на ушите. Главата му се поклащаше в такт с ритъма.
Викът на Клариса наруши тази идилия.
— Саймън!
Тя го разтърси за раменете.
— Саймън. Трябва да отида в болницата! Веднага!
Той я погледна уплашено.
— Бледа си!
Скочи от дивана, като съвсем забрави за слушалките и политна назад като закачен на ластик. Гледката би била много забавна. При други обстоятелства.
— Моля те, побързай! — Клариса грабна чантичката си. — Губя кръв… Ти ще ме закараш!
Отделението за спешни случаи в болницата „Сидърс Синай“ беше претъпкано, но нямаше нито един наръган с нож гангстер или жена, чийто съпруг я беше посинил от бой — тук не приемаха неосигурени. Клариса връчи здравната си карта, издадена от фирмата на баща й, като се молеше да е валидна.