Беше бременна и вече не се чувстваше тук в свои води. Беше готова да стане и да си тръгне, но келнерът Лари се завърна, по-разговорлив отвсякога.
— Е, казвай. Какво правиш в последно време? Имам предвид, освен мастурбацията.
— Не го наричам „мастурбация“, а „изследователска дейност“.
— Е, в такъв случай аз съм направо Жак Кусто.
— Омъжих се.
— Ами да. Виждам Гибралтарската скала. — Той сложи ръка над очите си като моряк и се взря в сватбения й пръстен от „Тифани“.
— И кой е щастливецът?
— Аарон Мейсън.
— Браво. Ти си била схватлива ученичка.
— Тази вечер се разделихме.
— Наистина действаш… бързо.
— Освен това съм бременна.
— Мога само да те поздравя!
— Казах му, че бебето не е негово.
— Ай, ай, ай, ай, ай!
— Но то всъщност е.
— А ти му каза така, защото…
— Ме излъга.
— И?
— Това е. Излъга ме.
— И какво още?
— Какво друго? Излъга ме.
— Значи… имаш две възможности. Първи вариант — връщаш се при него. Втори вариант — не се връщаш при него. Това беше, госпожо. Консултацията ще ви струва четирийсет долара.
Клариса съзерцаваше замислено чашата си. Май наистина беше време да осъзнае, че животът й не е филм в стил „Холивуд“, и да престане да се държи като наивно момиче от масовката. Налагаше се да вземе нещата в свои ръце.
— Слушай, Лари, ти какво най-много обичаш да правиш?
— Да давам съвети.
— Сериозно те питам. Имаш ли някаква… страст?
— Миличка, ние, гейовете, сме известни със силните си страсти.
— Важно е. Отговори ми, моля те. Какво си обичал да правиш като дете? За какво си мечтал?
— Чакай да си спомня… Във всеки случай не беше да стана машинист… въпреки че имам слабост към униформите.
— Лари, изобщо не ми помагаш. В момента се решава съдбата ми.
— Добре, добре… Мислех си, че от мен може да излезе актьор, но за съжаление съм абсолютно бездарен. Затова пък обичам да съм на сцената и да имам публика. Може би затова съм в този бар — той разпери драматично ръце в стил „Лорънс Оливие“. — Един вид компенсация… Нали не си си поръчала алкохол?
— Не помня…
— Опитай с петдесет милиграма женшен. Подобрява паметта.
— Не, исках да кажа, че вече не си спомням за какво съм мечтала като малка. Най-вероятно не е било нищо конкретно, иначе все щях да имам някакъв спомен, не мислиш ли? Може би, както ти си лишен от талант, аз пък съм лишена от амбиции. Живата реклама на човек, който се носи по течението и не знае какво да прави с живота си.
Лари се замисли.
— Добре де, все трябва да обичаш да правиш нещо. Опитай се да се сетиш за нещо, което на драго сърце би вършила, дори ако затова не ти плащат нито цент.
— Бих обикаляла по магазините.
— Хмм… това все пак е нещо. Защо не пробваш да работиш в някой магазин? Имаш достатъчно остър език…
— О, не. Не се обиждай, но не съм сервилен тип. Изобщо не ставам за това.
Лари сви рамене.
— Зависи как гледаш на нещата. Моите клиенти трябва да се съобразяват с мен. Както виждаш, те са тези, които седят и чакат… да им обърна внимание.
Клариса се огледа. Трябваше да признае, че Лари имаше известно право.
— Не, Лари. Дай някаква друга идея. Тази се отхвърля.
Тя дори не знаеше истинското му име. И, честно казано, то не я интересуваше особено. Затова пък можеше да си представи полуобзаведената му ергенска квартира някъде на „Феърфакс“ и „Сънсет“.
— И по-бързичко, моля те, защото питието ми свършва, а не мисля, че бих могла да си позволя още едно.
— А какво ще кажеш за работа в някое модно списание? Така и не разбрах какво пиеш.
— Сода и боровинков сок. Какво бих могла да работя в списание? Нямам никаква представа.
Говореше самата истина. Досега никога не си беше задавала въпроса как се създава едно списание. Никой от познатите й не се занимаваше с нещо такова. За нея списанията просто си съществуваха — с лъскави корици и снимки на красиви, модно облечени хора.
— Хайде де, не се занасяй. Само отвори „Харпърс“, „Вог“ или „Ел“ или някое друго списание и ще видиш дълъг списък на хората, които го правят.