— Възможно е… Никога не съм се замисляла за това. Може би наистина бих могла да работя като редактор. Те… какво точно правят?
— Чакай, нямах предвид редактор, а сътрудник, дописник.
— И каква е разликата?
— На редакторите им се плаща малко, всички са кожа и кости, пушат като комини и най-важното, бебчо, бачкат, и то здраво. На сътрудниците пък изобщо не им се плаща (или съвсем малко), не пушат (защото имат деца) и не вършат кой знае какво, затова пък разправят за това наляво и надясно. Същото е като да имаш почетна степен или аристократична титла в някоя малка славянска държавица. Не е нещо, с което да си вадиш хляба, затова пък е нещо, с което можеш да се гордееш. Тъкмо като за теб, а? Какво ще кажеш? Ох… защо не си взех сабото? Не си чувствам краката в тези обувки…
Главата на Клариса още малко и щеше да запуши. Мисълта да види името си, напечатано черно на бяло върху нещо, различно от просрочени сметки, беше направо зашеметяваща. Буквите затанцуваха в чашата й: „Клариса Алпърт Мейсън“, „К. А. Мейсън, К. Алпърт-Мейсън“.
— Винаги съм си мечтала пред името ми да стои някаква титла — призна тя. — Ти си истински гений, Лари. Никога не съм се съмнявала в теб.
Тя го прегърна, обзета от въодушевление.
— Ах, как ще натрия носа на Аарон! Къде трябва да отида, за да започна?
— Чакай малко. Не го прави, защото искаш да впечатлиш някого, дори това да е бившият ти съпруг. А колкото до това, къде трябва да отидеш, ти си тази, която е преспала с всички важни клечки в Ел Ей, захарче. Ти най-добре знаеш на чия врата трябва да почукаш. Аз бях дотук. Оттук нататък всичко е в твои ръце. А аз трябва да се поразмърдам, преди шефът да е довтасал.
Клариса се смъкна (с известно усилие) от крайно неудобния стол, излезе от бара и седна в автомобила си. Преди да потегли, извади нещо от багажника и го запрати надалеч в нощта. Това беше розовият „сватбен“ тефтер.
Клариса затропа по вратата на майка си (беше два през нощта и, естествено, резето беше спуснато), докато най-после вратата не се открехна и майка й не каза приветливо:
— Върви си у дома!
— О, мамо! — Клариса я избута, въпреки че майка й прояви учудваща за дребния си ръст сила. — Знаеш, че не мога. Съпругът ми е там.
Майка й само изпъшка, поклати глава, седна на дивана и се втренчи в дъщеря си.
— Спи ми се. Умирам за сън — заяви Клариса и се запъти към стаята си.
— Трябва да поговорим.
— Сутринта! Къде си държиш списанията? — Клариса беше завладяна от новата идея. Мухата, пусната от келнера Лари, вече бръмчеше в главата й и тя нямаше търпение да визуализира името си на страниците на няколко списания, преди да заспи.
— Ahora! Веднага. Седни.
— Ма-а-мо.
— Sienta se!
Клариса изигра сцената със сядането с драматизма на второразредна актриса, на която се налага да умре в образователен сериал. Отне й цяла вечност — беше като в много, много забавен кадър.
Майка й я изчака търпеливо и произнесе своята реплика с подобаваща тежест:
— Клариса, дъще, как можа така да се издъниш?
— Моля?
— Да се издъниш, да се олееш, да прецакаш всичко.
— Достатъчно. Не възнамерявам повече да слушам това. Тръгвам си. — Тя стана и се отправи към вратата.
— И къде ще отидеш, ако смея да попитам?
— При някоя приятелка. Какъв е проблемът?
Но проблем наистина имаше. По това време приятелките й спяха и твърде неохотно щяха да отворят на някого.
Може би единствено Дженифър щеше да се смили, но пък онези противни кучета…
— Хайде… Седни.
Клариса въздъхна и пак седна.
— Казвам ти го за твое добро, момиче. Трябва да оправиш кашата, която си забъркала.
— Как можеш да говориш така на дъщеря си?!
— Говоря ти така, точно защото си ми дъщеря. Ако аз не ти го кажа, кой? Трябва най-после да пораснеш и да си стъпиш на краката. Аз най-вероятно ще започна работа в магазин „Бебе“. Предложиха ми прилично заплащане и ще ми правят отбивки от цената.
— Моля те, млъкни.
— Баща ти отива в затвора.
Клариса беше забравила (временно), че имаше и такъв проблем.
— Трябва да се вземеш в ръце — продължаваше майка й. — Крайно време е. През ноември навършваш трийсет и две.
— Двайсет и осем по паспорт. Пише го и в шофьорската ми книжка.
— Всичко може да пише. Аз знам най-добре кога си излязла на бял свят. И така, ако не смяташ пак да се събереш с Аарон, трябва да си намериш работа. Не мога да издържам и теб, и бебето. Ще помагам с каквото мога, естествено, но няма да ни е никак лесно. А ако искаш да знаеш искреното ми мнение, мястото ти е при съпруга ти.