— За твое сведение, мисля да започвам работа.
— Каква по-точно?
— Сътрудник към списание. Говори ли ти нещо?
— Почти нищо.
— Така си и знаех.
Всъщност се беше надявала майка й да хвърли малко повече светлина по въпроса с какво точно се занимава тази странна птица, сътрудникът. Но сподави разочарованието в гласа си и обясни компетентно:
— Това е много важна длъжност и в момента сериозно обмислям тази възможност. Но, нали разбираш, в състоянието, в което съм, не мога да правя дългосрочни планове.
— Клариса. Съзнавам, че не бях достатъчно добра майка, колкот’ и да ми е тежко да го призная. Бих искала ти да не повтаряш моите грешки. Разбери едно — ако не намериш себе си, никога няма да се чувстваш удовлетворена и няма да можеш да дадеш на бебето си цялата любов, коят’ заслужава.
— Да разбирам ли, че ти не си ме обичала достатъчно? Що за признание в два след полунощ? Трябва ли ти, собствената ми майка, да ми причиняваш това?
— Да, държа да ме изслушаш. В момента не ти е необходима работа, а добър, грижовен съпруг! — Майка й въздъхна драматично и закрачи напред-назад из стаята. Оставаше само да започне да кърши ръце.
Клариса тръсна глава, за да улесни думите на майка си, току-що влезли през едното й ухо, да излязат през другото. Целият този среднощен разговор само затвърди у нея решението още утре да си намери работа. Щеше да докаже на майка си, че не е безпомощното, инертно същество, за каквото очевидно я смяташе. Щеше сама да си стъпи на краката — баща й и майка й щяха да видят тогава.
После помисли реално и си даде срок до края на седмицата. Не биваше да насилва нещата.
Майка й беше в тоалетната — когато чу казанчето, Клариса затвори очи и си представи фигурката на майка си — мъничка, мъничка, да се върти и да изчезва надолу в мръсния канал. Визуализацията винаги й помагаше.
След малко, поуспокоена и изпълнена с оптимизъм, започна да разлиства списанията, струпани под масичката в хола. Унесе се в блажени мечти, а когато умората я надви, заспа, заровила лице в юлския брой на „Ел“.
Когато се събуди, беше вече сутрин — понеделник сутрин, идеално време за полагане на ново начало. Включително и за търсене на работа. Хапна на крак — направо от хладилника (допи останалия в една кутия сок от манго и огледа рафтовете с отчаяната надежда да открие нещо различно от сирене, което да става за ядене). Стомахът й даваше недвусмислени сигнали, че е време да го запълни с истинска храна. Проклети да бяха вечните диети на майка й! Дори печката в кухнята почти не беше включвана, откак баща й се изнесе.
Гладът я беше събудил още в ранни зори — наложи се да изчака по-прилично време, за да започне с телефонните обаждания.
Първо набра номера на Задръстената Роберта.
— Трябва да си намеря работа. Час по-скоро. — Клариса обичаше да подхожда към нещата направо.
— Така ли? Впрочем чу ли новината? Оня проклетник пак ще си има бебе и не ме допуска да припаря до пощенската му кутия. В радиус от петстотин метра. Мерзавец!
— Познаваш ли някой, който да работи в списание?
— Ана, Кейт, Майо, Ларн — изреди Задръстенячката.
— Ларн?
— Да, той е по рекламната част. Мога да се опитам да ти уредя нещо. Ако пак не ми затвори телефона както вчера. Тази сутрин пак пробвах да му се обадя, но сигналът прекъсва. Смяташ ли, че имам параноя?
— Решила съм да стана сътрудник към някое списание.
— Нямаш никакъв проблем. Само трябва да звънна на Пейдж.
— Благодаря ти, моя най-най-най-добра приятелко! Искаш ли да обядваме заедно?
— С най-голямо удоволствие. Само че… не бива да стъпвам в „Чоу“, „Айви“, „Чая“, „Барни“, „Локанда“ и „Грилът“. Ще ме арестуват. Заради оня негодник. Била съм го преследвала. Тормозела съм го с писма, представи си. Би трябвало да е поласкан… Но няма проблем да отидем някъде другаде. Без онова ново заведение на Трета. Всъщност… сега се сещам. Ние с Пейдж в момента не си говорим.
Клариса си пое дълбоко дъх.
— Защо? Има ли някакъв проблем.
— Ларн. Казал й за оня малък инцидент с колата… Блъснахме се. Чиста случайност. Той дори не пострада.