Клариса зае (по-точно отмъкна) една от роклите на майка си (Даян Вон, 1977) — малко й стягаше в кръста, но иначе й стоеше чудесно. Хареса си и едни нови-новенички сандали на „Прада“ — като че ли бяха създадени специално за нея. Присвои си ги с чиста съвест — отиваше на среща от съдбоносно значене и трябваше да изглежда възможно най-добре.
Пътуването до 31480 „Олд Малибу Роуд“ беше толкова вълнуващо изживяване, колкото и усещането от допира на невероятната рокля до тялото й. Клариса беше свалила покрива на беемвето, беше вързала косата си и се чувстваше като Лорън Хътън в реклама на Есте Лаудер (може би по-скоро като Лорън Хътън на квадрат, като се има предвид колко беше наддала в последно време).
Слава Богу, размерите й се бяха увеличили главно в областта на бюста (там, където гледаха повечето мъже и сто на сто някой, който носеше името Тъл Крапински).
Клариса беше въведена във фоайето на грамадна вила в гръцки стил от доста апатично момиче със съвсем малко дрехи. Но първият признак, че това няма да е обикновено интервю, беше портретът на собственика, атрактивно изрисуван върху цветно стъкло, който те посрещаше още с влизането и не можеше да не привлече цялото ти внимание. Едрият плешив мъж беше заобиколен от млади нимфи, повечето чисто голи, въпреки че, ако се съдеше по настръхналите зърна на гърдите им, ще да им е било доста хладничко.
Мъжът беше облечен в костюм, който отдавна би трябвало да лежи в някой шкаф, но това все още не беше най-страшното. В едната си ръка този полубог държеше черна „Нокия“, а в другата — огромния си член.
Клариса набързо схвана ситуацията и направи обратен завой. Нямаше повече работа тук.
— Хайде, ако ти бях казал, че е сводник, изобщо нямаше да отидеш — оправда се Тони Би.
— А защо според теб изобщо трябваше да ходя?! — изкрещя Клариса в слушалката и се размина на косъм с един тузарски автомобил.
— Защото каза, че си търсиш работа, и аз се постарах да направя каквото мога.
— Постарай се също така да смениш ключалките, както и телефонния си номер и да си осигуриш добра охранителна система, защото ако ми паднеш, ще те убия! Ще те разкъсам на парчета!
— Давам прощално парти — опита се да смени темата Тони Би.
— Защо, къде ще заминаваш?
— Изнасям се. След няколко седмици. Казах ти, че играта на борсата загрубя. Но смятам преди това да драсна клечка на къщата. Няма да я оставя на онези чакали. Ще дойдеш ли?
— О, непременно. Няма да пропусна купона.
Клариса остави настрана мобилния си телефон. Чувстваше се потисната. Всичко около нея се сриваше и тези промени я изнервяха. Тони Би вече не беше богат, Саймън беше излязъл от неприкосновения свят на спомените и се беше набъркал в живота й, Аарон беше престанал да бъде сговорчивия, любящ съпруг, а и самата тя вече не беше двайсетгодишната хлапачка с лек и безгрижен нрав (каквато някога сигурно е била, въпреки че не можеше да си спомни).
Набра номера на доктор Кац. (В момента изпитваше нужда от поне малко сигурност.)
Аарон седеше на бара в „Грилът“. Беше поканил тук на обяд един от филмовите агенти (голямо име в киноиндустрията). Човека все още го нямаше и Аарон се възползваше от възможността да огледа обстановката, скрит зад тъмните авиаторски очила, подарък от Клариса (добре че бяха те, инак очите му щяха да изхвръкнат). А сега нервността му си проличаваше само в начина, по който въртеше клетъчния си телефон в ръце.
За пръв път попадаше тук — в свърталището на големите акули. Тук се събираха най-видните холивудски имена — големите играчи, които можеха само с едно мръдване на пръста да те запратят на върха (дори ако до вчера си разнасял пици). Забеляза продуцента, чиито филми бяха спечелили три „Оскара“ един след друг; режисьора, който можеше да снима всичко (от комедия до героичен епос) и да го превърне в хит; цяла армия агенти (те си приличаха като униформени пилоти от авиацията, може би съзнанието, че бяха вездесъщи, им придаваше нещо общо в излъчването).
Изобщо тук беше събран каймакът на отбраното холивудско общество и Аарон започваше да се чуди как ще си плати салатата.
Но вече беше късно за отстъпление — агентът се появи на хоризонта. Очилата с рогови рамки едновременно скриваха и подчертаваха приликата му с филмова звезда. Аарон се запита дали бяха с диоптър или само за камуфлаж. Вече почти нищо не можеше да го учуди. Агентът стисна ръка на Аарон, като междувременно успя да обходи с поглед сепаретата, да види кой е тук и кой го няма и да се настрои подобаващо. После с едва забележимо кимване на главата направи знак на Аарон да го последва.