Първо сепаре.
— Това е Аарон Мейсън, сигурно вече сте чували за него… — представи го агентът на един филмов продуцент с щръкнала коса, който правеше хит след хит.
— О, да. Вие бяхте женен за онази сладурана… как й беше името?
Второ сепаре.
(Кратко оживление, свързано с появата на Арнолд Шварценегер — той не е от най-честите посетители тук, но днес е премиерата на новия му филм.)
— О, вие сте съпругът на Клариса? — вдига вежди друг голям шеф на киноиндустрията. — Завиждам ви, тя е страхотна.
Трето сепаре.
— Чух, че Клариса е бременна. Честито.
Една от централните маси.
— Непременно й предайте много поздрави от мен!
Аарон се усмихва, стиска протегнатите ръце и се чувства съвсем, съвсем не на мястото си. Като някой, който играе чужда роля. Сърби го езикът да изплюе камъчето.
Най-после обиколката през деветте кръга на ада приключва и агентът поръчва обяд, без да поглежда менюто.
„Както обикновено?“, пита келнерът. Аарон отново настръхва при мисълта за сметката.
— За вас ли се е омъжила Клариса? — приятелски го пита келнерът. — Поздравете я и й предайте, че много ни липсва.
Аарон дава поръчката си и горчиво съжалява, че в Холивуд не е прието да се пие на обяд. Има нужда от нещо разпускащо.
Агентът връчва на келнера карта „Американ експрес“.
— Мразя да чакам за сметката…
Аарон се усмихва и прибавя един хамбургер към поръчката си, като решава да престане да се безпокои за сметката си веднъж завинаги.
— Не, не и не — повтаряше Клариса на майка си, която не преставаше да й натяква (дори без думи — с всяка въздишка, с всяко покашляне, с всяко укорително поклащане на главата) все за едно. — Нямам работа при Аарон. Имам си други грижи. Търся си работа.
През последните две седмици ежедневието й протичаше доста еднообразно. Седеше на дивана и набираше един през друг телефони. Щеше да прозвъни всичките си познати, но щеше да си намери работа в някое списание, дори да беше „Американски риболовец“, все едно. Наумеше ли си нещо, винаги го постигаше.
Упорито продължаваше да не отговаря на обажданията на Аарон, въпреки че майка й хукваше при всяко позвъняване, още малко и краката си щеше да счупи. Слушаше я как му се оплаква от неблагодарната си дъщеря, голяма инатчийка, loca en la cabeza.
Клариса не само че не униваше, но дори все повече се затвърждаваше убеждението й, че рано или късно онова, което трябва да стане, ще стане. Писано беше да стане. (Щом самият Лари сервитьорът й го беше казал.) Чувстваше се спокойна като Ной насред Потопа.
Единствено съжителството с майка й се оказа по-голямо изпитание, отколкото си го беше представяла. Двете непрекъснато си лазеха по нервите и отношенията им се обтягаха с всеки изминал ден. Влизаха в пререкания средно на всеки 5,3 секунди, и то заради всевъзможни дреболии (например, че Клариса пак е изяла всичко в хладилника и дори всичко, скрито по шкафовете, включително и дълбоките резерви). Оправданието на Клариса беше, че не може да си губи времето да ходи до магазина, след като всяка минута й беше ценна. Освен това беше свикнала да пазарува само неща от първа необходимост — бельо, дрехи, обувки.
Като капак на всичко, майка й усилено репетираше за ежегодния благотворителен бал на „Ангелите“ (самодейна трупа, съставена от бивши кралици на красотата и застаряващи звезди от сапунени сериали, почти напълно лишени от певчески талант и танцувални умения). Тъй като упорито отказваха да се разделят със сцената, те си бяха поставили благородната цел да събират пари за деца с недъзи. Тазгодишното представление носеше гръмкото име „Стълба към звездите“ — коронният номер на „момичетата“ щеше да бъде танц степ, изпълнен под звуците на „Стълба към небето“ (горките „Лед Цепелин“, само ако знаеха на какво посегателство бяха станали жертва!).
И така, всяка вечер майка й (сияеща като Пепеляшка в нощта на бала) се намъкваше в черен клин и обувки за степ и с още няколко приятелки (целите в искрящи пайети, като коледни елхи) отиваха да репетират. Танцуваха до изнемога (докато някоя от тях не вдигнеше кръвното или не си разместеше ребро). Клариса ги изпращаше с едва прикрита неприязън (примесена с мъничко завист), след което отваряше хладилника и почваше да се тъпче.