Но най-кошмарното беше, ако някоя от бабичките почнеше да превъзнася отдавна погребания си съпруг. Клариса не можеше да слуша как жени, отдавна минали четирийсетте, си говорят за мъже. Струваше й се противоестествено.
— Добре де, защо просто не се изнесеш от там? — попита я Теди. Беше пуснат под гаранция срещу 50 000 долара (тъй като все пак не беше изнасилвач или сериен убиец, с други думи — обществено опасен тип) и двамата с Клариса закусваха в „Нейт и Ал“ една съботна сутрин (подобно на много други бащи и дъщери). Мила семейна картинка, която би могла да символизира безоблачното щастие, ако Теди не трябваше пак да се върне в затвора преди Коледа, а Клариса не беше бременна и разделена от съпруга си (с когото беше живяла едва три седмици).
— И къде ще отида, ако смея да попитам?
— Приемам гнева ти, разбирам гнева ти, мога да го почувствам. Но не мога да поема отговорност за него.
— Какво пак си чел?
— Какво имаш предвид?
— Много добре знаеш какво. Пак си се ровил в онези терапевтични книги. Защо си пълниш главата с глупости?
— Не смятам, че е глупост да се опитваш да надникнеш в собствената си душевност — смръщи вежди Теди.
— Особено ако си се издънил като родител и си търсиш оправдание.
Но Теди не обърна внимание на забележката й — беше прекалено зает да се усмихва на сервитьорката, която му донесе поръчката — риба с лук и яйца. Клариса сбърчи нос — повдигаше й се от определени миризми (особено в съчетание с присъствието на близък родственик).
Теди се нахвърли върху яденето — приличаше на изгладнялата горила, която Клариса беше видяла в един филм. Унищожаваше храната със същото настървение.
— Е, ще ми кажеш ли какво се е случило? — по едно време вдигна глава от чинията си той.
— Откъде да започна?
— Между другото, казах ли ти, че Аарон дойде да ме види?
— Не — подскочи Клариса.
— Ами да, намина да види как съм…
— За кого се мисли?! — настръхна Клариса.
— Той ми е зет — напомни Теди. — Да си призная, много ме трогна този жест на внимание.
— Това е само защото се чувства гузен.
— От къде на къде ще се чувства гузен?
— Заради нещо, което ми каза.
— Онова за бебето ли? Забрави. Нали си спомняш как си говорехме с майка ти?
— Крещяхте си, не си говорехте. А той каза ли ти как ме преметна?
— Да — ухили се Теди. — Много хитро измислено.
— Няма що. — Клариса го изгледа подозрително. — Ти да не си на негова страна?
— Клариса, не съм на ничия страна. Но не можеш да отречеш, че този момък е истинско злато.
Клариса преглътна. Не вярваше на ушите си.
— Татко, ти не го познаваш, колкото го познавам аз, нали?
Баща й окончателно приключи с яденето. Беше омел чинията.
— Клариса — изкашля се той. — Колко смяташ, че съм платил на адвоката си?
— Хайде стига, татко. Ти имаш пари…
— Банковите ми сметки са замразени. До една. Ако си спомняш, имах само петстотин долара в брой.
— Ако поискаш от мама, сигурна съм, че няма да ти откаже. Щом още ти глади ризите.
— О, не. Достатъчно неприятности съм й причинил, та сега и това. Освен това майка ти няма пари.
Клариса го погледна втренчено.
— Искаш да кажеш, че…
— Аарон — кимна баща й.
— Аарон? Помолил си Аарон да плати на адвоката ти?! — Никога през живота си не беше изпитвала такова неудобство. Божичко.
— Не беше точно така — оправда се баща й. — Той видя служебния адвокат — кръгла нула, и сам настоя… Опитах се да откажа, но той не искаше и да чуе. Естествено, ще му върна парите — веднага щом се измъкна от тази каша. Ще… ядеш ли това яйце?
Клариса поклати глава. Стомахът й се беше свил на топка. За пръв път от доста време насам нямаше никакъв апетит.
— Но защо ще го прави?
Вместо да почувства благодарност, още повече я доядя на Аарон. Все трябваше да се прави на добряк, на голям спасител.
— Е, убеди ли се какъв благороден човек е съпругът ти? Казах ти, че си извадила късмет с него.
Той натъпка яйцето в устата си и се облиза, вместо да използва салфетката.
— Само… гледай да не разбере, че знаеш, Захарче. Обещах му да не ти казвам.