— А ти държиш на обещанията си, както всички знаем.
— Приемам гнева ти, разбирам гнева ти, но не поемам отговорност за него — повтори Теди. — Благодаря ти за яйцето, много беше вкусно.
20
Срещата
Аарон се беше обадил на Джен от „ъгловия си“ офис (който представляваше ъгълче в офиса на режисьора на продукцията). Досега не беше успял да говори лично с Клариса, затова пък беше научил много за детството на майка й в Южна Америка. И въпреки че следващата му стъпка беше отчаяна, той нямаше друг избор. Защото наистина беше отчаян.
С Джен се срещнаха за обяд в ресторанта на киностудиото. Тук беше пълно с пъпчиви младоци, чиито погледи жадно се впиваха във всеки, облечен от „Прада“ и „Хюго Бос“, и го изпращаха с копнеж чак докато хлътнеше във VIP салона, където всичко — храната, водата, дори въздухът — беше от по-високо качество, достъпно само за „богоизбрани“. Като говорим за отчаяние, тук Аарон беше попаднал съвсем на мястото си.
— Ароматерапията може буквално да промени живота ти — увери го Джен. — Вече съм го изпитала, затова ти го препоръчвам. На теб например малко ванилия би ти се отразила добре. Изглеждаш ми напрегнат.
— Защо изобщо не иска да разговаря с мен? Какво си е наумила? — Той набоде късче риба на вилицата с такова ожесточение, като че ли извършваше жертвоприношение. После отмести чинията. Повече от всичко му се искаше да си запали цигара. Което, естествено, беше немислимо.
— Клариса е наранена — обясни Джени. — Тя е нормално, чувствително човешко същество.
— Тя ли е наранената? — вдигна вежди Аарон… Защо си мислех, че би трябвало да съм аз? Чувствам се… употребен. Това е точната дума.
— Клариса Алпърт е най-старата ми приятелка — тържествено заяви Джен. — Тя може да хитрува и да лъже… по малко, но не използва хората. Няма този навик.
Аарон се вгледа в нея. Огромните кафяви очи го гледаха, без да трепнат, но съществуваше сериозна опасност Джен всеки момент да се разплаче.
— Добре, съжалявам — бързо каза той. — Връщам си думите назад.
— Знаеш ли, тя е много заета напоследък. Търси си работа.
— Аз пък си мислех, че „работа“ и „Клариса“ са две взаимно изключващи се понятия.
— Аарон!
— Съжалявам, съжалявам. Напоследък съм станал язвителен. Не знам защо. Сигурно е от самотата. Та, значи, казваш, търси си работа?
— Като сътрудник в списание.
Джен го погледна и Аарон разбра, че от него се очакваше да приеме този факт с цялата подобаваща сериозност. Той кимна, но мисълта му вече беше две крачки напред — напрягаше се да си спомни кой от познатите му би могъл да се окаже полезен.
— Е? Няма ли да ме попиташ?
Аарон трепна.
— За какво?
— За бебето — въздъхна Джен. — Мислех, че това е причината да съм тук… или греша? Не искаш ли да знаеш как е бебето?
— Щях да попитам — смути се Аарон, — но Клариса ми каза, че бебето всъщност е на Саймън.
Очите на Джен станаха огромни като чинии.
— Това са пълни глупости.
— Но са думите на Клариса.
— Все едно да ти кажат, че на Марс има живот — махна с ръка Джен.
— Но на Марс има живот.
Джен само го изгледа.
— Виж, аз смятах, че е невъзможно Клариса да е бременна, а ето, че е. Излиза, че няма нищо невъзможно.
— Аарон, бебето е твое. Сто и десет процента. Гарантирам.
— И си толкова сигурна, защото…?
— Защото нямаме тайни една от друга по отношение на мъжете — спокойно отвърна Джен. — Ако Клариса беше спала със Саймън, това щеше да е новина. И тя нямаше да пропусне да ни я съобщи.
— Значи си сигурна?
— Убедена съм.
Поканата за прощалния купон в дома на Тони Би не можеше да дойде в по-подходящ момент. Клариса вече беше в третия месец и отношенията с майка й се бяха обтегнали до крайност. Интервалът, през който те започваха да си разменят остри реплики, се беше скъсил на 2,7 секунди. Така че Клариса отчаяно се нуждаеше да прекара една вечер навън, без това да й струва пари (каквито нямаше).
Огледа се в огледалото в цял ръст на стената на дрешника на майка си. Слава Богу, майка й беше навън — репетираше с „Ангелите“ в дома на една приятелка. Облечена в лека лятна рокля (флорални мотиви на фона на тънички райета), Клариса намери, че изглежда добре. Въпреки увеличените размери. Бюстът й беше станал доста внушителен и го крепеше „бабешки“ сутиен с банели, но повече я смущаваха ръцете й, набъбнали като наденички. В края на краищата ги прикри от очите на света с лека кашмирена жилетка, нахлузи обувки тип „балетна пантофка“ (благодаря ти, мамо!), потупа коремчето си (което все още не се беше очертало) и се усмихна, напълно доволна от себе си. Светът я зовеше.