Опитваше се да звучи хладнокръвно, но истината беше, че едва си поемаше дъх.
— Аарон има право да излиза, с когото си иска. — Клариса се постара да придаде твърдост на гласа си. — Също както и аз. Само дето той ме изпревари.
— Е, все пак той не е бременен от три месеца — забеляза Грейви. — Ако беше, това значително би усложнило нещата.
— Така е — съгласи се Клариса.
— Не можех да допусна, че ще постъпи така — поклати глава Джен.
— Нито пък аз — сви рамене Клариса. — Може би затова съветват хората да се опознаят, преди да сключат брак.
Тя вдъхна дълбоко свежия нощен въздух и тръгна да се връща в салона. Беше решила да не позволи присъствието на Аарон да й провали вечерта.
Прозя се. И отново се прозя.
И без това скоро щеше да заспи.
— Хей, да не забравите — ултразвукът на Клариса е другата седмица — напомни Грейви.
— Там съм — обеща Джен.
От този момент нататък (след първоначалната паника) Клариса контролираше поведението си с вещината на режисьор от „Бродуей“. Ако усетеше върху себе си погледа на Аарон, тя моментално завързваше оживен разговор с някой в противоположния край на стаята. Успяваше да изглежда весела и безгрижна, смееше се с отметната назад глава (дори с риск да си прекърши врата) — изобщо демонстрираше прекрасно безоблачно настроение.
— Стига си отмятала така глава, какво те прихваща? — смъмри я Грейви, която току-що се беше завърнала от разузнавателната си мисия. — Приличаш на годеницата на Франкенщайн — това ли е търсеният ефект?
— Просто се забавлявам — какво лошо има в това? Е, докладвай!
— Обектът е без ангажименти, страхотна партия, кара „Лексус“ последен модел и работи като инструктор в спортен клуб.
— Така ли? Не ми приличаше на спортистка.
— Кой ти говори за нея? Имах предвид оня Ромео отсреща. Уха-а. Я го виж само.
Клариса погледна натам, накъдето беше вперила поглед Грейви, и видя въпросния тип.
— Да, Грейви, страхотен е, но, по дяволите, кажи за момичето!
— Добре де… Виж, за нея не успях да науча нищо конкретно — сви рамене Грейви. — Никой не я познава, въпреки че на всеки му се ще. Пълна загадка, много странна птица. Всички бяха сигурни, че я виждат за пръв път и сто на сто е така — такава като нея не може да остане незабелязана.
— Определено — промърмори Клариса.
— Охо? Кого виждат очите ми? — изведнъж се ухили Грейви. — Твоето спасение, скъпа.
Към тях се приближаваше Саймън, сам-самичък, изтупан както винаги.
— Здравей, миличка! — Той целуна Клариса по бузата. — Търсих те един милион пъти. Къде се губиш?
— Търся си работа.
— Зарежи това! Ти си Клариса, забрави ли? Не изневерявай на себе си. Добре че те видях. Непременно трябва да поговорим. За всичко между нас…
— Саймън, между нас стои ето това — Клариса показа корема си.
— Това е временно положение — той добродушно потупа коремчето й. — И ми действа страшно възбуждащо, знаеш ли?
— Е, Саймън, това не ме изненадва особено. На теб всичко с по-малко от три крака ти действа възбуждащо.
— О, Клариса.
Тя се извърна и видя Аарон, редом с русокосата причинителка на сърдечни удари.
— След като цяла вечер упорито ме избягваш, реших да намина насам.
— О, Аарон — кимна Клариса хладно, почти с досада, все едно поздравяваше някой от познатите на майка си (ако изобщо би си направила труда да ги поздрави).
— Саймън.
— Аарон.
— Грейви.
— Аарон. Каква мила среща.
— Клариса, запознай се с Коръл. Моя стара… приятелка.
Коръл се усмихна и протегна ръка.
Фейт Хил, като невидим добър ангел, седнал на лявото рамо на Клариса, й прошепна да поеме протегнатата ръка и да не прави сцени. Но в същото време едно пакостливо дяволче й шепнеше в дясното ухо (с гласа на Мадона): „Да не си посмяла да й подадеш ръка! Кажи й да си я завре… тя знае къде.“
Клариса тръсна глава, усмихна се и подаде ръка на красавицата:
— Много ми е приятно… Орал, тоест… Корал.
Челюстта на горката Коръл увисна, а Аарон дръпна Клариса настрана.
— Може ли да поговорим?
— Тъкмо си тръгвах… Двамата със Саймън ще избираме бебешки имена — може да ни отнеме цяла нощ…
— Клариса. Говоря сериозно. Трябва да поговорим.