Защото, ако вече не можеше да бъде част от живота на Клариса, искаше му се поне да бъде този, който дърпа конците зад кулисите. Това беше най-малкото, което можеше да направи за нея.
Седмиците си минаваха без никакви новини от Аарон и Клариса мина последователно през петте стадия на отчаянието: отричане, гняв, пазаруване, кола маска и примирение. На всичко отгоре кола маската (при козметичката Олга — мощна мустаката рускиня) се оказа пет пъти по-болезнена от обикновено поради повишената чувствителност на бременните. Този факт вече беше известен на Клариса от книжката за бременността и раждането, която вярната, загрижена приятелка Грейви й подари. Идеята на книжката беше да се подготвят бъдещите майки за очакваното голямо събитие, но тя по-скоро ги подготвяше за това, че изобщо нямат контрол над ситуацията и че винаги в един момент всичко може да се обърка. Поне до този извод успя да стигне Клариса, след като изчете внимателно главите, които разнищваха всички проблеми, с които бъдещата майка може да се сблъска, а те сякаш нямаха край. Книгата (като трилър или филм на ужасите) те държеше нащрек до последно (кошмарът на раждането, опасността от увитата около шията пъпна връв, наложилото се по спешност цезарово сечение и прочее и прочее).
Най-лошото беше, че Клариса започна през ден да чувства лъжливи симптоми.
— Подувам се… подувам се като плондер — звънеше тя на Грейви още в ранни зори.
— Ти си бременна. Какво друго очакваш?
— Но почти не мога да си мръдна пръстите на краката. Толкова са отекли. На страница 92 пише, че това са първите признаци на диабета.
Грейви затвори.
— Имам ужасно сърцебиене. Сигурно съм вдигнала кръвното — жалваше се Клариса на Джени.
— Но нали докторът каза, че кръвното ти е по-скоро ниско?
— Изобщо не ми помагаш! — тросна й се Клариса.
Защо отникъде не получаваше съчувствие?
Най-после реши да се обади на доктор Кац. През последната седмица му звънеше на всеки двайсет минути. (Поне така твърдеше сестрата, но според Клариса това беше силно преувеличено — със сигурност от едно обаждане до друго минаваше поне половин час — нали трябваше да спи и да се храни?)
— Докторът в момента има пациентка, мис Алпърт.
— Алпърт-Мейсън. Все още съм омъжена. Поне официално. Водата ми току-що изтече.
— В кой месец бяхте?
— Почти в петия. И седя в локва. — В гласа й се долавяха панически нотки.
— Къде сте в момента, госпожо?
— Вкъщи, в задния двор. Правех слънчеви бани, когато усетих, че водата ми изтича. В момента лежа на шезлонга и не смея да помръдна.
Клариса не преиграваше. Наистина умираше от страх.
— Има ли кой да ви закара до болницата?
— О, боже. Трябва ли да ходя в болница?
— Ако водата ви е изтекла, боя се, че да. А има ли кървене?
— Не смея да погледна.
— Погледнете.
— Наистина ли се налага?
Клариса се размърда с усилие. Чувстваше се като гигантска, разплута медуза.
— О, боже… Всичко е подгизнало.
— Мис Алпърт, възможно ли е да сте се подмокрила?
— Моля?!
— Да сте се изпуснала… Такива неща се случват по време на бременността.
— Това е… отвратително!
— Как точно се случи? Усетихте ли нещо да шурва внезапно?
Клариса се замисли. Не беше усетила. Спомняше си само, че беше задрямала, слънцето я беше напекло… и се събуди в локва.
— Ще ви се обадя пак. По-късно. — Тя затвори, остави настрана телефона и се втренчи в подутия си корем. Беше се подмокрила. Поредното унижение.
— Клари-и-иса! — провикна се майка й откъм кухнята. — Приятелката ти е дошла да те види.
— Коя приятелка?!
— Слънчице! — беше Сузи, която й се стори по-кльощава дори от обикновено.
Ето как едно зло водеше след себе си друго.
— Ти цъфтиш, закръглила си бузките… кога успя така да наедрееш? — дивеше се Сузи.
Двете се разцелуваха и Сузи се разположи на съседния шезлонг, като преметна крак върху крак. Дори това простичко движение вече представляваше за Клариса висша трудност.
— Е, Сузи, какво те води насам?
Живееха само през три пресечки, но въпросът беше принципен.
— Просто реших да навестя скъпата си стара приятелка.
— О, стига си разигравала театър. Знаеш, че не можем да се гледаме. Казвай за какво си дошла.