А какво точно беше прегрешението на хлапака? Поръча си шатобриан вместо лазаня. Звездата, освен че е вегетарианка, е лишена от каквото и да било чувство за хумор (в противовес на симпатичната си героиня) и има обезпокояващо нездрав вид (като Бет от «Малки жени» малко преди края на филма)“, в крайна сметка се оказваше орязано и редактирано до следното: „Лейни Гибънс, страстна природозащитничка, упрекна с усмивка съпруга си Гиби Гибънс за това, че си е поръчал пържола.“
— Ще го публикуваш ли поне веднъж във вида, в който съм го написала? — попита Клариса, докато лежеше на пода в кабинета на Морган с вдигнати на дивана крака.
— Едва ли.
Клариса се замисли. Мина й през ум, че май си губи времето. Но истината беше, че самото писане беше започнало да й доставя удоволствие. Може материалите никога да не стигаха до читателите, но в офиса те предизвикваха фурор. Клариса се превръщаше в легенда — за нея се говореше по етажите на редакцията. Хора, далеч по-млади (и готини) от нея, си служеха с нейни цитати.
— Защо?
— Знаеш защо. Изпратиха ли ти програмата за тази седмица?
— Нека да отгатна. Три благотворителни представления в „Хилтън“?
— Едното със сигурност ще бъде голям купон. Тази вечер е. — Морган подхвърли на Клариса поканата, оформена като духов инструмент. Много оригинална идея.
— Започва с търг — добави тя.
— Мразя търговете. Продават невинни, беззащитни кученца на ужасни, разглезени хлапета, които на всичко отгоре са с истинските носове на бащите си. Знам го от собствен опит.
— Значи не искаш да ходиш?
— Не, не искам.
— Подочух, че този път чантата с рекламни подаръци си я бивало — подхвърли Морган и Клариса се оживи като малко момиченце, на което са показали захарна пръчка.
Чантите с рекламни подаръци, които се раздаваха на тези благотворителни вечери, бяха единствената слабост на Клариса.
Тези огромни чанти криеха какви ли не изненади — един куп рекламни книжлета и брошурки, шампоанчета за еднократна употреба, червила, мостри на парфюми, всевъзможни дреболийки (част от които Клариса великодушно подаряваше на майка си). Последния път майка й се сдоби с порцеланова фигурка — конче на въртележка (пълен кич, но майка й изпадна в умиление). Клариса беше виждала солидни, зрели хора (при това червиви от пари) да се сборичкват като малки деца за подобна чанта. Голям смях. И пълна загадка. На последното подобно събиране една почтена старица, отрупана с диаманти, едва не събори Клариса, докато се опитваше да се добере до една от рекламните чанти. Изводът: никой не може да устои на подаръците.
Няколко часа след срещата с Морган Клариса стоеше гола-голеничка в дрешника на майка си. Приличаше на рубенсов модел с френски педикюр. И беше в пълна безизходица.
Нямаше какво да облече.
В прекия смисъл на думата. Това не беше някоя превземка от рода на: „О, боже! Трябва да се появя с този тоалет за втори път този месец!“ Не. Това беше самата жестока истина. Тялото й я беше предало, беше наедряло буквално за часове и дори роклите, ушити по поръчка от специална еластична материя, вече не можеха да поберат огромния й задник. Това беше факт и Клариса трябваше да го приеме. Не беше от онези щастливки, които носеха бременността си като някакъв аксесоар (едно изпъкнало коремче без почти никакви странични деформации). Не, нейната бременност се разпростираше в задника, в ръцете, в глезените, в пръстите на краката…
Зърната на гърдите й бяха станали огромни като сателитни чинии, като онези неидентифицирани летящи обекти, за които й беше говорил Сталоун. Нямаше да се учуди, ако видеше отвън да кръжат черни хеликоптери.
Обади се на Грейви.
— Дебела съм, гола съм, закъснявам!
— Чакай малко. Давай едно по едно. Да, дебела си. И какво?
— Освен това съм гола…
— Добре, не държа да се уверя. Приемам го на доверие.
— И закъснявам.