— За някоя от онези идиотски благотворителни сбирки, където на богаташите се раздават подаръчета? Защо не си го спестиш?
— Защото това е работата ми, кариерата ми, животът ми! Mi vida! Имам още една покана — искаш ли и ти да дойдеш?
— Мерси.
Грейви я беше придружила един-два пъти, но бързо й писна, а когато Гари Шандлинг я беше попитал дали гърдите й са истински, чашата преля.
— Защо? И без това едва ли имаш предвид нещо по-добро…
— Шегуваш ли се? Всичко друго е по-добро. А на теб какъв ти е проблемът?
— Нямам какво да облека.
— Черната ликра?
— Носих я пет последователни пъти — въздъхна Клариса. — Няма да я облека повече.
Тя изгледа роклята с ненавист.
— Клариса, мислиш ли, че някой изобщо е забелязал с какво си облечена? Ти си бременна, освен това не си някоя звезда… Ако са забелязали нещо, това е бюстът ти.
Клариса въздъхна. Знаеше, че Грейви има право. Бюстът й беше достигнал гигантски размери. Черната ликра щеше да я спаси отново. С Грейви се разбраха да се видят след вечерята. Клариса подуши опротивялата й рокля. Не миришеше на цигари, нито на пот, нито на мъжки парфюм. Издържа теста. Жалко. Дори не беше покапана със сос.
Тя въздъхна отново, нахлузи сутиена с банелите (от такава материя сигурно се правеха бронежилетките) и се напъха в роклята. После оправи косата си, сложи малко гланц за устни и навря отеклите си крака в бабешки обувки с равна подметка.
Добре че никой нямаше да я забележи.
Не съществуваше опасност и да срещне някой познат (те не ходеха по такива места). На тези събирания Клариса плуваше сред едрите риби и все едно си беше сложила шапка-невидимка. Тези хора забелязваха само себеподобните си — никой нямаше да спре поглед на нея.
Клариса, със сигурност най-едрата жена в радиус от една миля, успя някак да се вмъкне в залата на хотел „Хилтън“, където щеше да се проведе търгът. Носеше си малко тефтерче и писалка, заострена като хладно оръжие (само някой да смееше да я погледне накриво!). Огледа се необезпокоявано (тъй като погледите на всички минаваха през нея) — видя фризирани глави, дълги до земята рокли, едри, искрящи диаманти. Имаше чувството, че е попаднала в музей. „Ето, помисли си, това е то Холивуд. Тук всички са съвършени.“ С едно-единствено изключение. Тя беше на ръба на отчаянието, готова да забие писалката в сънната си артерия и да свърши със себе си. Но първо реши да прегледа списъка на нещата, за които щеше да се наддава тази вечер. Масаж за двама при минералните извори „Бъри Уилямс“. Вечеря за осем в „Спаго“. Кученце порода лабрадор.
Клариса въздъхна и вписа името си при кученцето. Знаеше, че няма да може да наддава докрай, но поне щеше да направи всичко възможно животинчето да не попадне в ръцете на някое садистично хлапе.
Тогава видя картината. Малък акварел — рибарска лодка. Беше оставен в ъгъла, почти затрупан от останалите вещи. Клариса го пожела с цялото си сърце.
Началната цена беше хиляда двеста и петдесет долара.
Някаква жена избута Клариса, все едно изобщо не я беше забелязала, и посочи акварела:
— Я виж това, Хари! Няма ли да стои чудесно в стаята на Джошуа?
После записа името си и срещу него — сумата от хиляда триста и петдесет долара за картината.
Клариса се обърна към нея:
— Кой е Джошуа?
— Синът ми. На осем е. Вече има цяла колекция. Един „Лихтенщайн“ и още един… как му беше името?
Клариса беше чула достатъчно. Грабна химикалката, написа името си и срещу него — хиляда и петстотин долара. Точно с хиляда и четиристотин и двайсет долара повече, отколкото имаше в чековата си книжка. Но не можеше да остави нещата така. Нямаше да допусне малкото генийче Джошуа да отнесе картината й и да я прибави към колекцията си.
След това Клариса отново си проби път през тълпата, добра се до масата си, прочете набързо табелките с имената и си отдъхна облекчено, когато установи, че никой от маса 21 не беше участвал в комедиен сериал, не беше водещ на телевизионно шоу, не беше записвал албум. С една дума — не беше известна личност.
Затова пък тя самата явно беше. Или пък мъжът до нея я бъркаше с някого.
— Я вижте това — той вдигна ризата си и показа огромното си шкембе, увенчано с няколко брадавици.
— Моля ви, покрийте това!
— А… какво ще кажете за това? — На хълбока му имаше червенина като от протриване. Или от пресен белег.
— Вижте какво, аз не съм лекарка. Не знам защо решихте така. Може би защото в този вид явно не съм особено привлекателна и не приличам на филмова звезда?