Тя побутна Коротков по лакътя и прошепна:
— Юрик, много ли искаш да останеш?
— Гладен съм — тръсна той.
— Може ли да поседя в колата ти, докато хапнеш, а? Заболя ме главата, няма да издържа тук.
Юра й хвърли бърз поглед и се позасмя:
— Пак лъжеш. Върви, разбира се, щом тук за теб стана непоносимо. Няма да се бавя. Дръж ключовете.
Като се стараеше да не привлича вниманието, Настя се измъкна през вратата. Навън се огледа и забеляза наблизо заведение с табела „При Смирнов“. Интересно — какво има там, при тоя Смирнов? Тя решително подмина колата на Юра и побутна вратата на заведението.
В салона беше пусто, до една от масите скучаеха двама келнери с изискани папийонки на вратовете. Всъщност те се занимаваха с игра на шах, но по физиономиите им личеше, че никак не им е интересно. При появяването на посетителката те дори не повдигнаха глави, а продължиха да местят фигурите и вяло и полугласно да обсъждат нещо помежду си. Настя подуши наоколо, опитвайки се да определи по миризмата на какво би могла да разчита тук. Миришеше на печено месо и кой знае защо — на канела. Раздразнението, което се бе трупало у нея през последните часове, изведнъж изригна в явна злост. Тя отиде при келнерите.
— Слушайте сега, момчета — каза Настя и сама не можа да познае своя звънтящ като метален глас, — голяма чаша силно кафе и сандвич! За вкъщи. В колата навън! После ще си доиграете.
Тя хвърли бегъл поглед върху дъската. Че то какво има да му се доиграва? На белите може след два хода да им се обяви мат, ако черните пожертват топа. Нима не виждат? Или местят фигурите просто така, колкото да движат ръцете си? Впрочем белите още могат да се поопънат, ако имат смелостта да оголят царя си. Черните пак ще ги докопат, но чак след пет хода, а не след два.
Тя рязко се обърна и излезе, като не преставаше да се чуди на собственото си нахалство. Никога не си бе позволявала такова поведение и такова грубиянско отношение към обслужващ персонал, смяташе това за непростима надменност и признак за плиткоумие. Но какво й става? Нима обмислянето на позорното бягство от отдела до такава степен я е изкарало от релси? Че и тази странна бутилка…
Настя се качи в колата и седна отпред на пътническото място, свали стъклото и запали цигара. Интересно — дали ще й донесат кафе, или ще я сметнат за луда и спокойно ще продължат да се сражават над дъската?
От вратата на заведението излезе келнерът, който играеше с белите. В ръцете му имаше малък поднос, на който вдигаше пара голяма бяла чаша. Той се огледа, видя колата и по лицето му се изписа пълно недоумение. Ами разбира се, каза си Настя, по моите маниери той сигурно е преценил, че ще ме намери най-малкото в „Мерцедес-600“, а не в автомобилче родно производство, и то немито. Бръкна в чантата си за портмонето.
Келнерът неуверено приближи до нея и й подаде подноса през отворения прозорец.
— Благодаря — сухо каза тя, — после ще върна чашата. Колко ви дължа?
— Трийсет хиляди.
Това беше нагло, но Настя премълча, хвърли на подноса три банкноти, взе кафето и сандвича с есетра. Ще смятаме, че е с надценка заради обслужване на улицата. Опита от кафето и се намръщи. Беше горещо, но без никакъв вкус и слабо. На ти сега, Каменская, помисли злорадо, пий си помията на цената на злато, друг път ще знаеш какво става, като се правиш на голяма работа.
Отпусната на меката облегалка, тя бавно дъвчеше сандвича, отпиваше от безвкусното кафе и мислеше за бутилката от уиски, хвърлила я в такъв смут. Бутилка като бутилка. Светлите части на рисунката върху етикета — запълнени с обикновен молив. Някои хора имат този навик: когато са замислени или докато разговарят, да щриховат разни рисунки — и по етикетите на кибритени кутийки, и във вестници или списания, и по календари. С една дума каквото им попадне подръка. Вярно, хора, които използват за целта етикети върху бутилки, се срещат много по-рядко, но Настя беше сигурна, че е виждала такъв човек. И това не й даваше мира. Етикетът можеше да е бил защрихован или от самия Баглюк, или от човека, с когото той е пил в промеждутъка между посещението си на „Петровка“ и катастрофата. Но тя никога не бе попадала в една компания с журналиста, нещо повече — изобщо не се познаваше с него, следователно дори той да е имал навик да драска с молив по рисунки, Настя не можеше да е виждала него. А беше виждала някого! Би могла да се закълне, че е виждала. Но къде? Кой беше този човек? Паметта отказваше да й се подчинява, а настроението й все повече се разваляше. Тя не се опитваше да се самозалъгва и знаеше, че щом, вместо да си спомни, се разстройва, това означава, че паметта й иска да скрие в своите недра нещо много неприятно. Подсъзнанието й не пуска на бял свят тази информация, защото тя е опасна. Убийствена. Или просто несмилаема и тягостна.