Президентът боледуваше. Отначало всичко беше що-годе тихо — е, боледува човекът, да си боледува, нали е човек, а не машина. На всеки може да се случи. Още повече че след операцията започна да оздравява изненадващо бързо, дори в най-оптимистичните си прогнози лекарите не се бяха надявали на толкова бързо възстановяване. А после отново се разболя — грип ли беше или пневмония, но зложелателите веднага се размърдаха, надигнаха глави и се разбързаха да пробутват в Думата законопроект за отстраняване на президента във връзка с трайна неработоспособност… И така нататък.
Галузо не беше привърженик на зложелателите, той изобщо се отнасяше към сегашното ръководство доста безразлично и по-скоро дори лоялно, но нали неговият замисъл, неговият план, рожбата му беше подготвена именно за случай, когато властта започне да се сменя! Беше пресметнал, че моментът ще настъпи след три и половина години, а излезе, че той можеше да дойде още сега. Естествено Галузо не беше съвсем готов, работата едва беше потръгнала, но не биваше да пропускат момента. Ако наближаваха нови избори, Галузо трябваше да вземе своето парче от тортата.
Зеленин посрещна Василий Валерианович с приветлива усмивка, но очите му, както обикновено, бяха мрачни. Понякога Василий се чудеше — дали изобщо се случва Александър Петрович да има друг поглед, например, когато се смее на някой хубав и умело разказан виц, или разговаря с жена, която му харесва. Във всеки случай лично Галузо нито веднъж не бе виждал друг израз в очите на Зеленин. Не бе уцелвал такъв момент.
— Запознах се с подготвената от вас концепция за работа на учебния център — започна Галузо — и трябва да кажа, че тя ми харесва. Веднага си проличава, че добре сте поработили върху нея, дори няма за какво да се заяде човек. Но сега трябва да поговорим за друго. Днешната ситуация е такава, че не са изключени предсрочни избори, а в актива си ние все още нямаме много спонсори. Разбирате ли какво искам да кажа?
Зеленин кимна и леко се усмихна.
— Ако се случи все пак избори да бъдат насрочени и да започне предизборна кампания, ние с вас трябва да сме готови. Хайде да прегледаме нашите длъжници, тоест хората, които ни дължат нещо, и да помислим как да извлечем от тях максимална полза. Имам предвид структурите, които ни финансират в замяна на своето спокойствие. Повтарям: Програмата едва започна и все още структурите, с които сме свързани, не са толкова много, колкото бихме искали, но нали си правехме сметките за двехилядната година, а не за деветдесет и седма. Трябва да помислим как да увеличим броя на зависимите от нас хора, и то в най-кратки срокове. Обръщам се първо към вас, Александър Петрович, защото именно вие по косвен начин имате вина за известното забавяне на Програмата. Вече трябваше да работим с втория набор курсанти, но ви дадохме възможност да разработите собствена концепция, за да можете да проявите своя потенциал.
Зеленин погледна през прозореца, при което изразът на лицето му беше толкова разсеян, че на Василий Валерианович му се стори, че той изобщо не го слуша. Странен субект е все пак този Зеленин, опасно е да го тикаме нагоре, неясен, потаен. Но не може и да не го бутаме, дали сме обещания, гаранции.
— Александър Петрович — извика го Галузо, — чувате ли ме?
— Чувам ви. Извинете, но нещо се разсеях. Знаете ли, хрумна ми една идея. Не знам как ще се отнесете към нея.
— Каква идея? — окуражи го Василий Валерианович. — Дайте да я обсъдим.
— Идеята е свързана с начина да превръщаме противниците си в съюзници. Съгласен съм, финансирането, което получаваме, явно не ни е достатъчно, особено ако приемате моята концепция за дейността на учебния център. Дори ми се вижда странно, че вие нямахте никакви възражения по този повод, а всъщност би трябвало да имате.
Галузо мислено аплодира Зеленин. Разбира се, че у него се появиха съмнения, когато четеше представената концепция, и то сериозни! Едно е да държиш човека изкъсо чрез компромати и съвсем друго — да работиш с него, без да имаш нищо срещу него. Човекът може да се управлява само с помощта на два инструмента: страх и пари. Ако не със страх, категоричен противник, на който беше Зеленин, тогава с пари. И после — същият този Зеленин настояваше по време на обучението курсантите да не живеят в казармата, а да идват всеки ден от къщи. Ако някой не е московчанин — да му се предостави възможност да наеме жилище, а това пак са пари. И транспортният проблем трябваше да се решава по някакъв начин. Когато курсантът живее тук, на място, е едно, а ако трябва всеки ден да идва и да си отива — съвсем друго. Пътуването от най-близката гара отнема, ако се върви пеша, час и петнайсет, час и двайсет минути. На всеки трябва да се осигури кола. Нали не може да ги возят всичките с автобус, цялата сюрия… Така може да се запознаят помежду си, не дай си боже — и да се сприятелят, а това не е желателно. Обучението в центъра е индивидуално, всеки курсант има персонален инструктор по всяка дисциплина и персонална учебна стая. И разписанието за физкултурния салон и за стрелбището е съставено така, че всеки да тренира сам, в присъствието само на треньор, лекар и психиатър. Колко пари хвръкват за тази „индивидуалност“ — направо ужас, но така е нужно за работата, за да се избегне евентуално разконспириране в бъдеще. А да поставят под заплаха цялото това капиталовложение, като качат всички в един автобус? Идиотизъм! Разбира се, ще трябва кола за всекиго. Макар и руска, макар и стара, но нали и това са пари, да не говорим за бензина и техническото обслужване.