Когато свърнаха от околовръстното шосе, Галузо звънна от колата на Боровков.
— Виталий Аркадиевич, изчакайте ме, не си тръгвайте. Трябва да поговорим.
Аня Лазарева не знаеше думата „съмнение“. Колебанията не й бяха присъщи, тя лесно и бързо вземаше решения, макар прекрасно да знаеше, че след подобна прибързаност често идва разкаянието за направена грешка. Още в онзи, другия живот, когато имаше приятелки от отбора, тя винаги ги учудваше със способността си бързо да прави покупки. Приятелките й дълго избираха, преценяваха, после тръгваха да търсят същата стока в друг магазин с опасението, че там ще намерят нещо по-хубаво или по-евтино. Аня купуваше веднага, вземаше първия що-годе подходящ предмет или дрешка и се успокояваше. Но което си е право, никога и не се разстройваше, ако наистина на най-близкия щанд видеше същата стока — например двойно по-евтина. „Аня, това е пазар — увещаваха я приятелките, — не купувай веднага, обиколи всички продавачи, със сигурност ще намериш същото, но по-евтино, тук цените не са фиксирани като при социализма, всеки си слага каквато цена му е изгодна. Или поне опитай да се попазариш.“ Но тя не ги слушаше, макар да разбираше, че колкото по-близо до входа е щандът, толкова по-високи му са цените. И никога не се пазареше с продавачите.
Така постъпваше винаги и с всичко. Не се колебаеше, когато започваше нова връзка с мъж, а когато вземеше някое решение, не се съмняваше, че то е правилно. Но в характера й имаше и още една черта: никак не умееше да чака. Има търпеливи хора, които притежават тази забележителна способност — чакат със седмици, с месеци, с години, без да се нервират и дразнят, че желаният резултат не идва и не идва. Те умеят да си гледат ежедневната работа, понеже прекрасно разбират, че тя е не по-малко важна от онова, което очакват. Анна пришпорваше събитията, безогледно полетяла към желания резултат, като при това правеше грешки и очевидни глупости, а после, когато нищо не излизаше, изпадаше в отчаяние.
Много искаше да се омъжи за Паригин. Желанието й се засилваше от обстоятелството, че това й изглеждаше напълно реално — та нали Евгений беше първият в живота й мъж, който й бе направил предложение. И тъй като за по-скорошното изпълнение на желанието й трябваше да се намерят пари, тя без никакви колебания се готвеше да направи всичко, което Паригин сметнеше за нужно. Дори това да беше нещо противозаконно, за което всъщност той я бе предупредил.
— Трябва да отидеш в редакцията на един вестник и да намериш там журналиста Валентин Баглюк — каза й Евгений.
— И какво да му кажа?
— Ще му кажеш, че има един човек, който иска да си поговори с него за статията „Трупове на бунището“ и да му даде малко допълнителна информация.
— Този човек ти ли си?
— Естествено. Но тази работа е деликатна и аз не искам да се навирам в редакцията, преди да разбера какво представлява този Баглюк. Това възлагам на тебе, ти си ми умно и проницателно момиче, ще проучиш нещата. Ако почувстваш, че той хитрува и увърта, за нищо не настоявай, учтиво се сбогувай и си тръгни. Разбра ли?
— Ама как, Женя? — притесни се тя. — Ако не настоявам, той няма да се срещне с теб. За какво тогава ще бъде всичко това?
— Анечка, в такава деликатна ситуация настойчивостта може само да навреди. Ако е честен и нормален човек, Баглюк веднага ще се съгласи и това ще означава, че мога да разговарям с него без заобикалки. А започне ли да увърта, значи и без това няма да се разбера с него, ако действам прямо и открито. Тогава ти ще си тръгнеш, а после аз ще го проследя, ще видя на кого ще се втурне да разказва за теб и така ще науча кои хора разполагат с конфиденциална информация. Именно с тези хора трябва да се свържа.
— Ще ги шантажираш ли? — сети се Анна.
— Ще видим. Може би, още не съм решил. Ще направиш ли това, за което те моля?
— Разбира се, Женя — топло се усмихна тя. — Нареждай ми, мой повелителю, аз ще изпълня всичко.
По пътя към редакцията тя малко се вълнуваше, струваше й се, че там ще попадне в центъра на всеобщо внимание и всички ще знаят, че търси Баглюк, и ще й задават въпроси: коя е, откъде е, защо търси журналиста. Но когато влезе в зданието и се качи на втория етаж, където на една врата имаше табелка с името на вестника, моментално се успокои. Беше пълно с народ, всички се суетяха, тичаха насам-натам, говореха си с цяло гърло, подвикваха на събеседника през целия дълъг коридор и никой дори не поглеждаше прекалено високото младо момиче. Анна, кой знае защо, си бе представяла, че на входа ще стои строг пазач или някакъв портиер, на когото тя ще каже, че търси Валентин Баглюк, и който ще я насочи към определен кабинет. Нищо подобно. Нямаше никакъв портиер и никой не й задаваше никакви въпроси.