Те прекараха в редакцията няколко часа, но така и не успяха да научат с кого е пил онази вечер лекомисленият журналист. Баглюк бил човек на живота, обичал компании и бил открит, с удоволствие запознавал колегите си с другите свои приятели. Колегите дори продиктуваха на Настя и Коротков техните телефонни номера. Оставаше надеждата, че след разговора с Господаря Баглюк се е срещнал и е пил с някого от „нередакционните“ си познати. Търсенето се облекчаваше и от изчисляването на времето: от тръгването от „Петровка“ до катастрофата бяха минали не повече от два часа и половина, през тези два часа и половина, и то по хлъзгавите улици, журналистът едва ли би успял да отиде до другия край на Москва и там да се напие. Следователно Валентин Баглюк се бе напил за последен път в живота си някъде в централната част на града.
Когато излязоха от редакцията, те тръгнаха в различни посоки. Юра отиде да работи по други свои дела, а Настя се върна на „Петровка“ с метрото. Когато приближи до входа, тя забеляза Мелник, който се качваше в колата си. Качи се на петия етаж и се отби при Жерехов, заместник-началника на отдела.
— Павел Василиевич, Мелник скоро ли ще се върне?
— Днес вече няма да се върне. Трябва ли ти?
— Напротив.
— Анастасия, не ми харесва отношението ти към него. Виктор Алексеевич не би го одобрил — забеляза Жерехов. — Не може да бягаш от началниците.
— Знам. Ще се поправя — лицемерно обеща тя.
Ами прекрасно, поне днес Господаря няма да я дразни. И ако успее, като седне до телефона, да издири всички приятели на Баглюк и да намери онзи, с когото той е прекарал последните часове от живота си, може би тази проклета бутилка със защрихования етикет ще престане толкова да я тормози, тогава и настроението й ще се подобри, и току-виж — страхливата мисъл за напускане изчезнала от съзнанието й.
Капитан Доценко се свърза с човека, чийто телефон Настя му бе дала сутринта, и прекара почти половин ден при служителя в регионалното управление по борба с организираната престъпност Владимир Овчаров. Все още нямало никаква яснота по делото за убийството на началника на службата за сигурност при банка „Руска тройка“ Дмитрий Вавилов. На първо място се отработвали версии, свързани с бизнес войни и опити за рекетиране на банката. Вавилов бил остър с рекетьорите, умеел да разговаря на разбираем за тях език, а освен това, понеже бил работил в същото регионално управление по борба с организираната престъпност, което сега се опитваше да разкрие неговото убийство, имал определени лични контакти със „силните на деня от криминалния свят“. Естествено не приятелски контакти, но напълно достатъчни, за да вдигне слушалката, да се обади, на когото трябва и да каже каквото трябва — в приблизително следния смисъл: прибери си псетата, да си намерят друга територия, иначе знаеш какво следва.
Служителите от това управление внимателно разследвали кой напоследък се е опитвал да влиза в конфликт с банката и търсели заподозрени както в средите на бизнес структурите, така и в чисто криминалните среди. И все още не били открили нищо. Същевременно разследвали и личния живот на Давилов, защото на всички е добре известно колко често убийствата на забележими и влиятелни личности се извършват от чисто лични мотиви, от ревност например. Но в личния живот на началника на службата за сигурност нямало никакви извънредни събития, той бил женен от около петнайсет години и всички уверявали, че бракът му бил стабилен, направо за завиждане. И децата му били добри.
— Ами ти защо се интересуваш? — попита без заобикалки Овчаров. — За какво ти е Вавилов?
Каменская строго бе предупредила Михаил по възможност да не споменава името на Нурбагандов. Ето защо капитан Доценко си беше приготвил напълно правдоподобна лъжа:
— Сигурно си чул за статията „Трупове на бунището“?
— Има си хас! Цялото ни отделение я четеше и плюеше.
— Така, та значи в нея бяха наклепали нашия Юра Коротков. А момчето, за което ставаше дума — Никита Мамонтов, е било разследвано не само при нас, но и при вас. И е напълно възможно Вавилов да се е занимавал тъкмо с него. Затова си помислихме, че между техните убийства може да има някаква връзка. Знае ли човек? Юрка не е вербувал това момче, но може Вавилов да го е направил. И после да го е предал.
— Е, и какво? — не разбра Овчаров. — И така да е било, пак е ясно, че приятелчетата на Мамонтов са го убили заради предателството. Но Вавилов — защо?