И сега, седнала в своята малка, отдавна нуждаеща се от ремонт кухня и дъвчейки бавно топлия сандвич, Настя си мислеше, че късметът рано или късно се обръща. Навремето й беше провървяло извънредно много: беше попаднала при добър началник, който, първо, прекрасно познаваше работата, която изпълняваха неговите подчинени, и затова можеше да ги учи и да им помага, второ, умееше да бъде мъдър и толерантен ръководител, и трето, съобразяваше се с природните данни, способности и склонности на всеки оперативен работник от своя отдел. Присмиваше се над патологичния мързел на Настя, караше й се, че не спортува и не се грижи за здравето си, но разбираше, че вече е късно да я променя и ето защо я натовари с аналитичната работа на целия отдел. От нея никога не изискваха да пътува надалече, да преследва някого, да дава нощни дежурства и изобщо неща, които Настя не би могла да свърши като хората. Тя обожаваше работата си, беше готова да не спи със седмици и да не излиза в отпуск, ако трябва, но този щастлив за нея живот я доведе до момента, когато се оказа, че не е готова за другата страна на живота. Нямаше опит в приспособяването към нов началник, който не й харесва. Освен това този нов началник нямаше никакво намерение да постъпи като Гордеев и да й остави аналитичната работа, а смяташе да я товари със същите неща, които вършеха всички в отдела, докато аналитичната работа приемаше като приятна екстра, която можеше да й поиска като допълнение към основните детективски задължения.
Може ли тя да работи като всички останали? Да, може, тази работа е неприятна, тежка, но напълно човешка и хората я вършат вече не едно столетие. Иска ли да работи така? Не. Не, не и не. Прекалено е мързелива за това. Психологически е недостатъчно закалена за интензивно ежедневно плуване в морето на омразата, мъката, отчаянието, злобата и страха. Тя… абе какво има да изброява, не иска да работи, както работят другите — и толкоз. Иска да работи така, както бе работила при Гордеев.
И как да постъпи сега? Да се примири, че никога вече няма Да бъде като по-рано и да отгърне нова страница в живота си, в който всичко, всичко ще бъде различно? Или да се опита да намери място, където ще може да запази стила си на работа, с който бе свикнала, и при това да върши неща, нужни и важни за другите и интересни за нея самата. Как да постъпи? Да изостави момчетата, с които работи рамо до рамо повече от десет години и с които я свързват не само разкритите със съвместни усилия престъпления? Или да остане с тях, да им бъде верен приятел и да се измъчва, вършейки работа, която по-рано не е било нужно да върши. Разбира се, това не означава, че Анастасия Каменская никога не е работила със свидетели или не е ходила на оглед на местопрестъпление. Работила е, и още как! И очевидци е търсила, и клопки е залагала сама, и разложени или разчленени трупове е оглеждала, и в разработки е участвала, и е прекарвала часове насаме с наемни убийци. Тя умее и прави всичко, когато е нужно. Но едно беше да отиде при Гордеев и да каже: „Виктор Алексеевич, вижте какъв ход измислих… За целта трябва еди-кой си да направи еди-какво си… А пък аз искам да опитам да направя следното…“ И съвсем друго — когато Мелник ще я кара да прави онова, което ТОЙ смята за нужно, а не онова, което ТЯ е измислила. Първият месец от съвместната им работа ясно показа, че началникът приема идеите й повече от скептично и категорично й отказва правото да опитва, камо ли да експериментира. Виж, себе си Господаря смята за истина от последна инстанция и едва ли не за делфийски оракул. С такъв не само че не можеш да спориш, но не можеш и мнението си да изразиш, ако не искаш да си спечелиш скандал и публично оскърбление.
Да, мъжът й не би могъл да я посъветва по този въпрос, трябва да поговори с човек, който има добра представа за оперативната работа и ще разбере какво я безпокои и какво е желанието й. Срамуваше се да обсъжда този проблем с Коротков. Опита и разбра, че не й достигат душевни сили. А вторият й баща щеше да я разбере, и той през целия си живот е работил в милицията, четвърт век е бил в практиката, ето че сега ръководи катедра, обучава бъдещите криминалисти.
Незнайно защо мисълта за необходимостта да се посъветва с втория си баща също й изглеждаше неприятна — сякаш се канеше да нанесе на близките си коварен и неочакван удар. Може би се срамуваше и се чувстваше неудобно заради по-доброто си положение? Има си собствено жилище и в този смисъл не е зависима от Градското управление. Съпругът й е известен учен, който получава покани от големи чуждестранни университети, така че семейството им няма да умре от глад, ако той започне да приема тези покани неведнъж годишно, а постоянно. Няма деца. Родителите й, слава богу, са здрави. Не живот, а безкраен празник. Нещо повече — тя знае и пет чужди езика и като преводач може да печели много повече, отколкото в милицията, така че има възможност да плюе на сивите милиционерски делници и на новия си началник, който, видите ли, не й харесвал — каква принцеса се извъди! И при цялото това феерично благополучие пак тича при татенцето си да иска съвет. Тя, видите ли, си има татенце, тоест съпруг на маменцето, с връзки в Министерството на вътрешните работи и с голям опит в залавянето на престъпници. Така че нашата принцеса е извадила късмет и с родителите си. Каква ни е тя късметлийка, каква ни е образована (провървяло й е откъм майка), за какъв човек е омъжена — професор-академик (и откъм брак й е провървяло).