Настя не бе забелязала как ужасният гуменосух сандвич се е свършил, защото с изумление се бе съсредоточила в усещанията си. Откъде тези гнусни мисли се пръкнаха в главата й? Нима някой от колегите й може да каже всичко това за нея? По никакъв начин, та тя никога не им е давала повод, не е прибягвала до помощта на втория си баща, не се е опитвала да решава служебните си проблеми с негова помощ. Пък и проблеми не е имала, дори да се е случвало нещо — насреща винаги е бил любимият й началник Виктор Алексеевич Гордеев. И нима някога е проявявала високомерие или снобизъм, задето, за разлика от своите колеги, има знания не само от юридически характер, но и по математика, и по чужди езици? Не, не е имало такова нещо, тя не е проявявала такива чувства — просто защото за тях няма място в душата й. Откъде тогава се взе това отвратително ехидно гласче, нашепващо в ухото й гадни думи за самата нея? Господи, какво й става?
Страшно й се прииска да си поговори с Льоша. И сякаш в отговор тутакси звънна телефонът.
— Какво ти се е случило? — попита мъжът й вместо поздрав.
— Ами… — Тя се стъписа и дори не можа да се овладее веднага. — Как се сети? Тоест исках да кажа — откъде ти хрумна такова нещо?
— Аска, ще лъжеш други, не мен. Казвай какво се е случило.
— Льошик, ще ти кажа, честна дума, но хайде, обясни ми как се сети. Знаеш, че ще умра от любопитство.
— Елементарно, Уотсън! — засмя се Чистяков. — Току-що си поприказвах с моята любима тъща и тя те предаде, каза, че гласът ти бил уморен и някак убит. А тъй като те познавам и знам, че когато разговаряш с родителите си, гледаш да звучиш бодро и весело и да не демонстрираш каквито и да било терзания, веднага разбрах, че щом тъщата е доловила нещо такова, значи съвсем си се скапала. Хайде сега се опитай да ми кажеш, че не съм прав.
— Прав си — въздъхна Настя. — Настроението ми е отвратително. Толкова отвратително, че дори не съм успяла да го скрия от мама.
— Защо така? Обиди ли те някой?
— Аз сама се обидих. Глупачка съм и няма кой да ме напляска.
— Правилно, обаче е неконструктивно. Ако искаш, ще ти дам телефона на един мой колега — той живее наблизо и ако го помолиш, ще дойде да те напердаши.
— Браво бе, каква конструктивност! — Настя се развесели.
— По-добре ме направи умна.
— Безполезно е, вече си стара за такива експерименти. Колкото — толкова, ще трябва да живея с глупава жена. Е, та по кой начин глупостта ти е развалила настроението?
— Льоша, сега ще ти кажа, но обещай ми, че няма да ми се караш и да се притесняваш. Това не е повод за вълнение.
— Добре, казвай!
— Мисля да напусна работа.
— Съвсем? И да си седиш вкъщи?
— Не, какво приказваш, само да напусна отдела. Не мога да работя с новия началник.
— Ах, това ли било… — проточи Чистяков. — Е, нищо, нормално е. Ще ти мине. Ще потърпиш ли, докато си дойда?
— И аз не знам. Льошенка, нищо не знам, в душата ми е такъв смут, та ми се струва, че не мога да измисля нищо разумно.
— Седни и пиши — посъветва я мъжът й. — Спокойно вземи лист и химикалка и изложи съмненията и съображенията си в писмен вид. В състояние на смут човек наистина не може да измисли нищо свястно и решенията биват абсолютно идиотски. Докато систематизираш аргументите и формулираш доводите, мъглата ще се разпръсне. Ако искаш, прати ми този лист по факса, та да мога да разговарям с тебе по-конкретно.