Ето защо още при първото споменаване на името на Дмитрий Вавилов Филипов отговори, без дори да помисли:
— Той отдавна не работи при нас. Не знам нищо за него.
За някакъв кратък миг на Михаил дори му дожаля за този впиянчен, страхуващ се от всичко майор. Можеше, разбира се, да организира натиск отгоре, да го обвини в незаконно сътрудничество с бизнес структури и така със сплашване да го накара да се оправдава и да говори, че не е правил нищо особено, само проверки… И така нататък. Но това щеше да бъде продължителна и сложна работа, и то много несигурна. Много по-лесно би било да купи на Филипич бутилка и да почака да му се развърже езикът. Друг на мястото на Филипов естествено би се замислил защо ли младото детективче от „Петровка“, не щеш ли, предлага да си пийнат и се усмихва заговорнически — не е току-така тая работа, трябва да си отваряш очите на четири. Друг може би, но не и Филипич, който обичаше водката до такава степен, че вече гледаше на появяването на пълната чашка пред него напълно нормално, без критика. Важното е, че ти я наливат, ама защо, с каква цел, с какви лоши намерения — няма значение.
Доценко беше пределно внимателен, когато покани Филипов „да ударят по една малка“ за запознанството в най-близкия бар, и повече не продума за Вавилов. Той беше достатъчно опитен, за да подреди разговора правилно, и след час и половина научи, че изпълнявайки нечия молба, през декември Филипов е ходил в градския архив, който се намираше на края на географията, чак в противоположния край на града, и ако не е бил приятелят, на когото е трябвало да помогне, той за нищо на света не би се помъкнал натам.
В архива капитан Доценко доста бързо научи, че майор Филипов е преглеждал наказателно дело за хулиганство, благополучно прекратено от следователя поради неголямата обществена опасност на деянието. Михаил внимателно прочете делото, взе си бележки и се върна на „Петровка“.
— Анастасия Павловна, предполагам, че Вавилов е помолил бившия си колега Филипов да прегледа в архива едно дело за хулиганство. Но не разбирам какво може да го е заинтересувало в това дело. Може би Филипов е преглеждал материалите, за да услужи на друг човек?
— Говорете поред — помоли Настя. — От коя година е делото?
— От деветдесет и пета.
— И кой е хулиганствал?
— Трима мъже вдигнали скандал на обществено място, сиреч в ресторант, строшили няколко чаши, сменили си взаимно физиономиите, сервитьорите също леко пострадали. Извикали милиция, хулиганите били задържани, дълго и мъчително се извинявали пред ръководството на ресторанта, незабавно възстановили стойността на счупеното, признали вината си, платили медицинската помощ на сервитьорите. С една дума — разкаяние в действие. Особено се проявил един от тях, веднага започнал да вади пари и да се извинява. Другите двама били по-сдържани. След три дни следователят прекратил делото. И добре е сторил. Ето имената и паспортните данни на тези хулигани. — Доценко сложи пред Настя листа с бележките си. — А ето и координатите на следователя, който е оформил делото.
— Благодаря — кимна тя. — Трябва да изпратим запитвания и за тримата, да видим какво представляват днес и с какво се занимават. Искам да разбера с какво може да са заинтересували покойния Вавилов през периода на неговото така наречено мисловно вглъбяване. Естествено — ако той се е замислил толкова дълбоко именно заради тях.
— И ако Филипов е взел делото от архива за Вавилов, а не по молба на друг човек — добави Доценко.
Да, прекалено много ако имаше тук. Прекалено много… Но нали трябваше да започнат с нещо. Щом Едуард Денисов си бе заложил главата, че между убийствата на Вавилов и Нурбагандов има връзка, тази връзка трябваше да се намери. В противен случай всичките седем трупа, официално приписвани на неизвестен маниак, щяха да си останат мъртво бреме и истинският убиец никога нямаше да бъде открит.