Тя съвсем се бе вкочанила, когато Олшански най-сетне излезе, придружен от трима души.
— Настася? Какво правиш тук? Привет, капитане! — кимна той на Михаил. — Какво се е случило?
— Трябва да поговорим с вас, Константин Михайлович.
— Почакайте една минутка, сега ще се освободя. — Олшански се отдалечи, размени набързо няколко думи с другите присъствали на обиска, после отключи колата си. — Качвайте се, ще си поговорим на топло.
Настя бързо се вмъкна в колата и извади от чантата си носна кърпа, за да избърше мокрото си от дъжда и снега лице. Не бяха нужни много обяснения, Константин Михайлович веднага разбра всичко.
— Много ви тормози новият ви шеф — каза той. — Сигурно ви е тежко?
— Меко казано — призна тя.
— Ами ти, капитане — обърна се следователят към Доценко, — спомняш ли си онзи наш разговор? Мисля, че е дошъл моментът да си смениш работата.
Настя знаеше, че Олшански отдавна се опитва да примами Михаил в следствения отдел, понеже високо цени неговата способност да получава точни и правдиви показания от свидетели и потърпевши. Знаеше също, че Доценко винаги бе отклонявал тези предложения. Нима и сега ще откаже?
— Ще помисля — много сериозно отговори Михаил. — Може би сте прав, наистина трябва да се махна.
— Аз винаги съм прав — засмя се Олшански. — Защото съм следовател. Хайде, Миша, не протакай, не чакай да си скъсаш нервите с този новия. А аз ще ти бъда наставник, като млад специалист ще те взема под крилото си, така че не бой се, не е кой знае каква философия.
— Ще помисля — повтори Доценко.
На Настя й докривя. Тя щеше да напусне, вече е решено. И Миша сигурно ще напусне, за какво му е да се тормози! После ще започнат да напускат и другите. Всичко, което Гордеев грижливо и с обич бе създавал, което бе събирал зрънце по зрънце и шлифовал, в един момент ще рухне като пясъчна кула. Жалко, чак да ти се доплаче. И от Гордеев ще я е срам — не издържаха още първите трудности, разбягаха се като плъхове от потъващ кораб. Може би все пак не бива да напуска? Миша я гледа в устата, има я за необорим авторитет и ако тя напусне, несъмнено ще приеме предложението на Олшански, а ако остане, ще задържи и него. Трябва още да потърпи, да се постарае да свикне. Вярно, всички се чувстват отвратително, тежко им е с новия началник, но търпят, никой не говори за напускане. Само тя. Какво, да не би да е по-слаба от всички?
— Константин Михайлович — каза Настя с пресилено възмущение, — какво сте намислили вие, а? Да ни отнемате кадиите? Не е хубаво да надничате в чужда паница.
— Разбира се, по-добре е вашият Мелник да се възползва от пълната паница, оставена от Гордеев — парира я следователят. — Той такива каши ще ви забърка, свят ще ви се завие! Това ли чакате? Добре де, шегувам се, вие си решавайте къде да работите. Та какво ще правим с вашата Лазарева? Ще я обявяваме ли за издирване?
— Обявете я. Не можем да убедим Мелник в обратното. Той смята, че тя има нещо общо с убийствата и не мисли да променя мнението си.
— Ами може наистина да има нещо общо? — присви очи Олшански. — Нали Мелник не би упорствал без основание сигурно има някакво.
— Константин Михайлович, той има основание, ако смятаме седемте убийства за серия.
— Е, и?…
— Аз пък имам основание да смятам, че не са серия. Хайде избирайте на кого вярвате повече — на мен или на Мелник.
— Виж я ти! — разсмя се той. — Един нормален мъж, ако трябва да избира между мъж и жена, трябва да избере жената. А аз съм нормален. Само искам да разбера защо Мелник не се вслушва в твоите доводи. На мен те ми се сториха напълно убедителни. Още повече че познавам трудовете на Самойлов, знам и за онази история в Зеленоград. На мястото на твоя началник бих повярвал на теб. И щом той постъпва другояче, бих искал да разбера защо го прави, от какви съображения. Или ти пак не ми казваш всичко?
— Не, този път всичко ви казах, нищо не скрих. Обаче истината е, че Мелник не знае за Самойлов.
— Но защо? Та това е най-важното в твоите съображения.
— Е, и… — Настя сви рамене. — Аз и на вас разказах само от уважение. А той щеше да ме съсипе от подигравки. Нали знаете какво е отношението към науката при нас? А и Мелник няма никакви съображения, а само тъпо упорство и неумение да отстъпва от позицията си дори когато е очевидно, че трябва да го направи. Толкова активно ни подкрепяше, когато търсехме сериен убиец, моделирахме портрета му, стигнахме до идеята за висока жена спортистка, после излязохме на Лазарева… та сега просто няма сили да признае пред себе си, че всичко е било напразно. Тогава толкова ни хвалеше, на всяка оперативка ни даваше за пример. И какво излиза сега — че е глупак, че е подкрепял и хвалил неправилна версия и тъпи подчинени? Той няма да допусне такова нещо никога в живота си. Такива като Мелник предпочитат серийния убиец да остане незаловен, отколкото да се окаже, че началният се е заблуждавал. Ето и вие току-що казахте, че винаги сте прав, защото сте следовател. А Мелник е винаги прав, защото е началник. Схващате ли разликата?