— Ох, колко го мразиш! — поклати глава Олшански. — Винаги съм те смятал за сдържана, дори равнодушна, но сега омразата направо извира от теб. Колко те е ядосал само! Поде чуваш ли се как говориш?
— Не, защо?
— Ами че ти почти крещиш.
— Така ли? — смути се Настя. — Извинявайте. Развълнувах се.
— А не бива. Един лош началник не е повод за вълнение, това си е нещо обичайно, всички живеят така. Къде да ви оставя?
— До най-близката станция на метрото, ако може.
— Може и не само до най-близката. На какво ще се качваш? Вкъщи ли се прибираш?
— Вкъщи — уморено кимна тя и веднага се сепна: — О, не, извинявайте, у родителите ми! Съвсем забравих, че им обещах да отида. По линия „Серпуховская“.
— Ясно. Ами ти накъде си, капитане?
— И аз мога да пътувам по „Серпуховская“.
Настя и Доценко слязоха от колата при станция „Нагорная“. В метрото тя купи огромен красив букет рози, за да честити на майка си и втория си баща годишнината от сватбата. Във вагона почти нямаше хора — влакът идваше откъм жилищните райони на града и след края на работния ден хората пътуваха предимно в обратната посока.
— Анастасия Павловна, ще ме осъждате ли, ако отида при Олшански? — попита Доценко.
Ето въпроса, от който тя най-много се страхуваше. Какво Да отговори? Да го разубеждава, а после самата тя да напусне? Или да го подкрепи? Как е правилно да постъпи?
— Миша, не бива да се съобразявате с моето мнение. Постъпете, както смятате, че е правилно. Само не вземайте прибързани решения — това е най-важното.
Лицемерка! „Не вземайте прибързани решения!“ Ами тя самата не постъпи ли точно така? Човек би помислил, че се е измъчвала месеци наред, разкъсвала се е вътрешно, претегляла е всички за и против. Не, и тя взе решението си внезапно, под моментното влияние на емоциите си. И сега това решение укрепва у нея с всеки изминал час. Само дето едновременно с него се засилва и чувството на срам. Срам, задето е страхлива и слаба. Срам пред полковник Гордеев.
На станция „Боровицкая“ Михаил се сбогува и слезе, трябваше да се прехвърли на друг влак, а Настя продължи, потънала в своите безрадостни мисли. Може би след разговора с втория й баща ще й олекне? Поне смутът в душата й ще се разсее.
У родителите й беше пълно с гости и това беше неприятна изненада за Настя. Сега най-малко й се искаше да бъде сред хора, да се усмихва, да разговаря с почти непознати. Ако майка й я беше предупредила още снощи, Настя щеше да намери един милион причини, коя от коя по-уважителни, поради които точно днес по никакъв начин не би могла да дойде. Но майка й коварно премълча и й говори само за необходимостта да се храни правилно.
Настя мъжествено „отбиваше синовния си дълг“, като току поглеждаше часовника. Удобно ли е вече да изчезне или трябва още да се повърти сред гостите, за да не обиди майка си и Леонид Петрович? Винаги я беше смайвала способността на родителите й да завързват познанства и приятелства с хора, които нямат никаква връзка с професионалните им среди. Ако Настя поканеше гости, всички те щяха да бъдат или нейни колеги от „Петровка“, или колеги на Льошка от института. А сега около нея имаше хора с най-различни професии, с които майка й и вторият й баща се бяха запознавали на приеми, банкети, по курорти, имаше дори две съученички на майка й.
Тя си проправи път до втория си баща и го подръпна за ръкава.
— Тате, да идем в кухнята, трябва да се посъветвам с теб.
Леонид Петрович веднага се извини пред някакъв смешен дебел чичка, с когото току-що нещо оживено бе обсъждал, и стана от масата. Но кухнята се оказа заета — там седяха две дами и като чуруликаха весело, украсяваха кюфтенца на клечка с панделчици от тънки ивички цветна хартия. Настя стъписано погледна втория си баща, но той веднага посочи с глава по посока на външната врата. Като се постараха бравата да не щракне, те тихичко се измъкнаха на стълбищната площадка.